"Три ябълки паднаха от небето" на Нарине Абгарян

Нарине Абгарян е вече един от най-популярните автори у нас. Но "Три ябълки паднаха от небето" беше първата нейна книга, която се появи и която аз прочетох в проникновения превод на Емилия Масларова. И се влюбих в нейната арменска приказка. И в нейните три ябълки: ябълка за онзи, който е видял, втората за този, който е разказал, и третата за този, който е слушал и е вярвал в доброто...

Светът е малък, а ние сме големи. Това ни внушават простичките истории на Нарине. И сякаш живееш в малкото незнайно селце Маран с историите за неговите обитатели и всички те ти стават близки – раждат се, женят се и раждат деца, умират – и всичко това пред очите ти. И не ти се иска да напускаш техния омагьосан свят. Казах "омагьосан" и се сещам, че доста пишещи сравняваха тази книга със "Сто години самота" на Маркес /моя много любима, а явно и на Нарине/. Не, Ябълките не са Сто години. Те не са онази самота. Тази книга е по-топла, по-светла и по-задушевна. В нея има надежда. От нея струи светлина.

Това е история за едно умиращо селце на края на света и на върха на планината, към което води един-единствен, едва забележим път. История за живота и смъртта, за любовта и приятелството, за семейството и традиците, за вкусната арменска храна. Под перото на Нарине героите не са персонажи, а живи хора – като нас. Децата са мъдри като старци, а старците – наивни и чисти като деца. С тях аз прекарах съкровени часове – и с живите, и с мъртвите. Всеки има своята война и своята мъка. И хората от Маран ги имат – земетресение, глад, война, смърт. Но те продължават да живеят и да помнят, силни духом, несломими. Разказват ни своите истории, своите приказки и легенди, своите сънища, карат се и се сдобряват и, разбира се, се обичат и вярват в доброто. Нарине Абгарян с чиста обич ни дава нишка от едно голямо кълбо, което ние размотаваме с всяка една история. И ни е хубаво, уютно, като у дома. Въпреки страшното, въпреки невъзвратимото. Защото Армения на Нарине ти става толкова близка, че започваш да вярваш и в чудесата, и в сънищата, и в безкрайната доброта на нейните мъдри и горди жители. И едновременно те обзема тъга, но топла тъга.

Прозата на Нарине Абгарян е наситена и гъста като мед и в същото време прозрачна и безплътна. Тя е поезия без рими. Тя носи мъдростта на притчите и езика на народа на Армения. И те залива, и ти не искаш да изплуваш, хубаво ти е в нея и искаш още и още от магията на точно тази доброта и любов.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види