Тунелът Понт де л'Алма в Париж, обективно казано, е незабележим участък от пътя. След бърза проверка в Google става ясно, че той минава под мост, който носи същото име и свързва бреговете на река Сена. Допълнено след тази основна информация излиза линк към карта на Google, озаглавена “Последният път на Даяна“, който води потребителя към маршрута на принцеса Даяна, който трагично завършва с нейната смърт при катастрофа в същия този тунел. Изглежда зловещо, но с оглед 20-годишнината от гибелта на принцесата, това не е изненадващо. Две десетилетия по-късно, смъртта на Даяна все още е едно от най- незабравимите събития в историята на известните личности.

Всеобщата скръб за смъртта на дадена знаменитост е почти неизбежна. Миналата година преживяхме загубата на световни икони на поп културата като Дейвид Бауи, Принс, Ленард Коен, Джордж Майкъл, Кари Фишър, а тази година скърбяхме за Крис Корнел, Честър Бенингтън, Дик Грегъри, Сам Шепърд, Грег Алман и много други любимци, които си отидоха от този свят. Всяка една от загубите доведе до вълни от сантиментални мемориали, драматични есета в социалните мрежи и куп скърбящи статуси.

Смъртта на тези знаменитости и последващата реакция на хората са емблематични за един уникален социален феномен: Защо се чувстваме толкова привързани към хора, които никога не сме познавали в живота си? Защо смъртта на непознат за нас, но известен за обществото, човек ни повлиява толкова тежко и драматично? Как да разберем връзката между нашите чувства и смъртта на тези хора?

Д-р Самита Нанди обяснява, че въпреки че връзката ни с известните личности е винаги индиректна, то благодарение на новите възможности за персонализирано и фамилиарническо общуване с любимите ни знаменитости, нараства и усещането ни за по-дълбока връзка с тях. Нанди нарича това общуване "пара-социални връзки“

Професор Фолтин по социология към Националния Университет в Калифорния изучава от години връзката между смъртта на знаменитости и публичните реакции. Тя твърди, че любимата ни известна личност е дълбоко свързана с нашето развиващо се "Аз“. Тя забелязва, че когато известен човек покаже свои лични изпитания, близки до емоционалното ни състояние (както е случаят с Честър Бедингтън и проблемите с психичното му здраве), връзката се задълбочава, защото хората стават по-уязвими и започват да се идентифицират с личността на известния.

Фолтин нарича тези фигури “интимни непознати“ и описва скръбта, която изживяваме, като “онеправдана мъка“ – форма на социално неподходящ траур.

Професорът отличава тази мъка от тази при загубата на роднина например с липсата на материални отговорности, които да са вследствие на загубата. Когато дадена знаменитост умре, прехвърляме материалните отговорности на семейството му, агентите, журналистите и “консумираме“ събитията от разстояние. Именно консумацията с цел удовлетворение се явява ключова, тъй като по един или друг начин скръбта се явява форма на удовлетворение, за да се справим със загубата.

Смъртта на известните също е и напомняне за тленността на хората. Професор Фолтин счита, че липсата на обучение по темите за смъртта и свързаните с нея процеси ни оставя напълно неподготвени как да се справим с тези загуби. Това общо безпокойство води до реакция на “обвиняване“ на известните личности за това, че са починали. Ние държим знаменитостите отговорни за тяхната смърт и това е един вид начин да се успокоим, че ако не повторим техните грешки, ние самите бихме могли да избегнем този злощастен край. Всичко това е начин да се спарвим с това, което чувстваме към смъртта като цяло.

Сложните механизми, с които преживяваме смъртта на известните, ще продължат да се развиват, тъй като в ерата на технологиите можем да се приближим все по-близо до любимите ни знаменитости. Целта на всички текущи проучвания по темата не е да избягаме от скръбта, а да я управляваме, за да се справяме с тези трагични случаи по по-здравословен и конструктивен начин.

по Vice