Снимка: Getty Images

Има ли физични основания гениалността?

Въпреки световната слава, която получава още приживе, Айнщайн е погребан по скромен начин, в присъствието само на дванадесет човека. Той умира на 18 април 1955 г. в Принстън и по негово собствено желание, погребението му е толкова скромно, а тялото му е кремирано. Това обаче е само полуистината, защото въпреки предсмъртното си желание за кремация, е изгорено цялото му тяло с изключение на тази част от него, която всички по това време идолопоклоннически са обожествявали – мозъкът.

Мозъкът на Айнщайн и до ден днешен се предполага, че се съхранява във формалин, запазен за проведени и непроведени все още изследвания.

Началото на това извратено приключение поставя доктор Томас Харви - патоанатомът, който запазва мозъка на Айнщайн. Докато трупът на великият физик е задържан в болницата в Принстън, д-р Харви решава, че преди кремацията трябва да запази мозъка му, за да го изследва с надеждата, че тайната на гениалността е физична и може да бъде разгадана, а защо не – и обсебена. Ексцентричен и маниакален, д-р Харви бил уверен, че това е желание на самия Анщайн и твърдял, че лично той му го е казал. Така че въпреки последвалите обвинения, д-р Харви до последно отричал, че стореното от него е кражба.

След като отстранил мозъка на Айнщай, д-р Харви му направил снимки от всички страни, а после го разрязал на 240 парченца, които запазил в бурканчета с формалин.

Може да се каже, че това бил доста травматичен съюз между един жив маниак и мозъка на един починал гений ексцентрик. Д-р Харви проявява обсесивна упоритост и отказва да признае, че стореното от него е кражба. След произведения от него скандал, животът му се срива главоломно – уволнен е от болницата в Принстън, развежда се и до края на живота си работи в завод. Едновременно с това, завладян от своята налудна страст, той отказва да върне мозъка на Айнщай на истинските наследници, и упорито настоява, че има право да прави изследвания с него. Чак накрая на живота си дава интервю във връзка със своето деяние, а накрая получава и разрешение от наследниците за бленуваните от него изследвания.

Първото си такова изследване, д-р Харви прави 29 години след смъртта на Айнщай. Тогава в списание "Ескпериментална неврология" са публикувани два дяла от мозъка на Айнщайн (9-то и 39-то поле по Бродман), сравнени с участъци от контролни групи и е направен изводът, че съотношението на невроглиалните клетки спрямо невроните при Айнщайн е завишено спрямо средното ниво. И какво означава това? Може ли да бъде това някакъв физичен ключ относно тайната на гениалността?

Срещу посоченото изследване се надига такава критика, че общо взето в научните среди то е възприето като напълно несериозно. Един от основните доводи е, че контролната група се е състояла едва от 11 човека, което не би могло да обоснове каквито и да е сериозни заключения.

Петнадесет години по-късно се появява статия, която описва изследването на по-голяма контролна група хора, на средна възраст от 57 години – на колкото бил мозъкът на гениалния физик. Този път изследването показало, че този участък от мозъка на Айнщайн, който отговарял за математическите и логически способности, е с 15 % по-широк отколкото при средностатистическия човек.

През 1996 г. е направено още едно изследване, което пък установява, че мозъкът на Айнщайн тежи 1230 грама, което е малко по-малко от средностатистическия мозък, който тежи 1400 грама. Затова пък при Айнщайн плътността на невронната мрежа била много по-голяма.

Интересна е съдбата на д-р Харви – той не се разделя със своя най-значим любовен предмет – гениалния мозък или по-точно казано мозъкът на гениалния човек, твърдейки, че извършва изследвания в сътрудничество с други учени. След смъртта му обаче документи, доказващи подобни действия, не са открити. Така че може да се каже, че в историята тази случка остава най-вече не като експериметално изследване на възможните физически основания на гениалността, а като любовта между един луд мозък към един гениален такъв.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види