Снимка: Marius Christensen

Къде е границата между живота и смъртта

С развитието на медицината и технологичния прогрес разбирането ни за смъртта се променя. Концепцията за мозъчната смърт се появява едва през 20. век, а допреди това за край на живота се смятала липсата на пулс и дишане. В същото време методите за засичане на ударите на сърцето били нито точно установени, нито напълно ефективни. Това карало лекарите да прибягват до странни методи за констатирането на настъпила смърт. През 18. век например дори са разчитали на гъделичкане с перо и забождане на игли под ноктите, за да провокират реакция. През 19. век пък се смятало, че съзнанието се поддържа от течности, циркулиращи в нервната система и контролирани от мозъка. По-късно било направено откритието, че нервната система работи чрез предаването на електрични импулси.

Известният италиански лекар Луиджи Галвани и неговите последователи били първите учени, опитали се да проведат експерименти, чрез които да докажат връзката между живота и смъртта и пренасянето на импулси чрез нервната система. Кулминацията на тези изследвания се провели пред многобройна публика, която станала свидетел на това как били направени опити да се съживят вече екзекутирани престъпници. Както вероятно се досещате, това станало повод за много голямо недоволство, а критиците на тези опити твърдели, че животът и смъртта трябва да останат в ръцете на Бог, а не на хората.

През вековете след това науката се развива много и знанията ни за това как и защо настъпва смъртта са се увеличили многократно, но въпреки това някои от процесите при настъпването на мозъчна смърт остават неясни. Все още се случват грешки при определянето на настъпила смърт. Учените все пак разбират в дълбочина как се осъществяват функциите на дробовете и сърцето, което довежда до изобретяването на машини, които могат да заместят дейността им и да отложат смъртта, вследствие на отказ на някой от тези органи.

След изобретяването на животоподдържащите системи през 50-те години на миналия век, които по изкуствен начин могат да поддържат дишането и циркулацията на кръвта, смъртта започва да се определя при липсата на мозъчна активност или така наречената "мозъчна смърт". На пръв поглед концепцията е проста – ако няма мозъчна активност и пулс, значи смъртта е настъпила. Животът и смъртта обаче никога не са толкова прости.

Днес знаем, че мозъчната дейност не приключва мигновено, а съвременните медицински диагностични изследвания, като електроенцефалографията например, невинаги дават еднозначни и окончателни резултати. При пациенти със сърдечен арест често се прилага терапевтична хипотермия, при която телесната температура се понижава до около 33 градуса, за да се забави метаболизмът и да се предотврати, доколкото е възможно, мозъчно увреждане вследствие на недостиг на кислород. Понякога при този тип лечение пациентите временно губят каквато и да е мозъчна дейност в мозъчна кора, а мозъчният ствол, който се изследва много по-трудно, може да запази някои от основните си функции.

"Все още нямаме напълно надежден начин, чрез който да определяме кога мозъчната функция е изчезнала напълно и кога това състояние е необратимо" – заявява доктор Адам Уеб – невролог в университетската болница в Атланта, САЩ пред сп. "Уайърд" и допълва: "Ставаме все по-добри в това, но все още не сме перфектни." В практиката си доктор Уеб се е сблъсквал със случай, в който 55-годишен мъж е бил обявен за мъртъв след сърдечен арест, но буквално възкръснал от мъртвите, възобновявайки мозъчната си дейност и дишането, на операционната маса точно преди процедура по донорство на органи. Именно случаи като този карат лекарите да търсят допълнителни методи за определяне на настъпила мозъчна смърт.

Неяснотата около измерването на мозъчната активност има и правно изражение. Емблематичен в това отношение е случаят на 13-годишната Джахи Макмат, която била обявена за мъртва след неуспешна операция, извършена в Калифорния. Въпреки това, когато била поставена на животоподдържащи системи, тя показала реакция на определени дразнения и била транспортирана в болница в Ню Джърси, където е възможно да се предяви религиозен аргумент против спирането на животоподдържащите апарати.

Нейното състояние продължава да е поле за дебати вече 5 години, през които животът й се поддържа от апарати. Семейството й е заснело над 50 клипа, с които се опитва да докаже, че тя поддържа мозъчна дейност и дори е в състояние да общува чрез движение на краката и един от пръстите си. В същото време анализите на неврологичната й активност и структура не могат да дадат еднозначен отговор дали тя е в състояние на мозъчна смърт или не.

Но дори и постоянната и неоспорима мозъчна смърт за определени хора не е равнозначна на края. Полето на противоречивата практика на криогенното замразяване почива на вярването, че ако нечий мозък бъде замразен по определен начин, бъдещите поколения може и да намерят технология, чрез която да възстановят дейността му. Към подобни теории по-скоро от сферата на научната фантастика се гледа с недоверие, все пак се правят опити процесът да се осъществи.

Най-новият метод представлява криоконсервация, стабилизирана с алдехид, и макар все още изобщо да не става дума за опити с хора, чрез нея успешно беше запазен мозък на прасе. По време на процеса учените успели да запазят важна способност на невроните да се свързват помежду си, което се определя като голям пробив.

Криотехнологиите се базират върху предпоставката за свързаността между мозъка и съзнанието – липсата на мозъчна функция е равнозначна на липса на функциониращо съзнание. Някои новаторски подходи към невробиологията, базирани върху информационни теории, обаче се опитват да направят следващата крачка. Те дават дръзката заявка, че това запазване на свързаността на невроните би могло да направи възможно емулирането на съзнанието в цифрова среда, като по този начин то да се запази като дигитална информация.

Това дава следната перспектива – окончателната смърт настъпва, единствено когато връзките, които поддържат паметта, личността и съзнанието ни, са окончателно унищожени. Според привържениците на теорията свързаността в мозъка на всеки човек в бъдеще би могла да бъде напълно сканирана, превърната в дигитален код и накрая "пренесена" в нов, надежден преносител.

Ако това съждение бъде доказано и прието, то ще ни принуди да преосмислим съществуването и това какво е да си жив. "Начинът, по който възприемаме живота и смъртта в момента, няма особено връзка със съзнанието" – смята Рандъл Коен – невролог и невроинженер, съосновател на организацията "Карбънкопис", която се занимава с проучвания и разработки в посока създаването на съзнания, освободени от материален носител. "В бъдеще ще ни се случва да общуваме с изкуствен интелект, който ще ни се струва съзнателно разумен. Колко адекватен тогава ще е въпросът дали той е жив или мъртъв? Трябва ли да наричаме изкуствения интелект жив? Или да го определяме като неживо, мъртво същество със съзнание?" – пита се Коен.

Информацията, която мозъчните ни връзки изграждат и запазват, е от съществена важност за нашето съзнание, но и за разбирането ни за живот и смърт. Дигиталната ера, в която живеем, все повече и по-агресивно ще поставя под въпрос разбирането ни, че може да съществуваме единствено чрез биологичните си мозъци и сърца, а това неминуемо ще направи смъртта все по-трудна и по-трудна.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види