Стефка Цанева е едно от свежите имена през последните години в сферата на съвременното изкуство в България. С появата си след четири години пребиване в Берлин, където учи скандинавистика и медийни науки, Стефка е решена да позабави темпото и да вложи целия си ентусиазъм в разнообразен културен живот – първо в Пловдив, после и в столицата.

Става част от екипа на Гьоте-институт България, които се грижат да се случват смислени и актуални културни проекти в София. Стефка е куратор и културен мениджър. Интересува се също така от арт критика, като преди време започна своя рубрика в тази посока.

Снимка: Личен архив

Колаборира с редица обещаващи млади художници и освен това е готова да ги изслуша и да документира създаденото от тях. Това се случва в проекти като "Нещо ново, нещо старо, нещо назаем, нещо синьо".

Също така можете да чуете гласа й по Радио София в предаванията "Молескин" и "Европолис".

Потърсихме Стефка за коментар като млад човек, отдаден на съвременното изкуство тук и сега. Тя пък се включи в този разговор не защото се чувства авторитет по въпроса (дори се опита да ни препрати към други по-"авторитетни" по нейно мнение), а защото смята за интересно и важно да гледаме на "Бронзовата къща" отвъд скандалите, които се случиха около нея.

Защо проектът Бронзовата къща е важен като идея, процес и изпълнение, пък и като механизми за финансиране изобщо за съвременното изкуство у нас?

Като цяло аз съм "за" проекта и го смятам за много важен и интересен. От преди познавах проекта на Пламен Деянов и знаех за него, но в края на миналата година бях на едно от публичните обсъждания и бях много впечатлена. Проектът като идея и концепция е преминал през толкова много и вълнуващи етапи през годините, че е трудно всичко да се обозре на един поглед. Деянов например разказваше как е възникнала идеята - а именно докато е изучавал архивите на Льо Корбюзие, който е бил в България и пише възторжено за архитектурата в Търново.

От специфичната архитектура към материала - брознът е зареден с толкова история, смисъл и значение, по някакъв начин носи именно идеята за вечност, но в същото време съвременното изкуство не рядко иронично се обръща към тези негови смисли и употреби. Да не забравяме и най-елементарното - бронзът е скъп, много скъп материал. И като прибавим към всичко това и мястото на "Бронзовата къща", а именно на мавзолея на Георги Димитров, значенията и потенциалните взаимовръзки се увеличават неимоверно.

На мен проектът ми е страшно интересен и буди много теми за размисъл. Смятам, че дискусии (както в "Часа на Милен Цветков") с формулировка като "Купчина желязо или изкуство" са абсолютна пошлост и глупост. "Бронзовата къща" има огромния потенциал да бъде красив декоративен елемент, силно политически зареден обект, който ни предизвиква най-сетне да се справим със спомените и да запълним това огромно зеещо петно в центъра на София, но също така е и невероятно интересен концептуален проект.

И освен всичко това зад това произведение има, разбира се, много пари и политика. Не бива да забравяме дипломатическия елемент и това, че проектът е идентифициран не само от Столична община, в чиято преценка често се усъмняваме, но и от Австрийското посолство и австрийската държава. И така "Бронзовата къща" се превръща в символ на културните отношения между двете страни.

А да погледнем и десетките лога на институции и колекции, които са финансирали проекта. Вие кога за последно видяхте такова количество сериозни спонсори на културен проект? И мислите ли, че те изобщо щяха да се появят в България, ако не беше именно за "Бронзовата къща"?

Смяташ ли, че за такъв тип временни инсталации трябва да се търси общественото мнение?

За временно инсталации - не. Ако е нещо, което ще остане за "бъдните поколения" и трябва да пази колективната памет, тогава е важно да има консенсус в обществото. Но защо е нужно да се впускаме в безкрайни дискусии за временни проекти? На едно такова обсъждане за "Бронзовата къща" някой от публиката зададе въпроса: "А в Австрия, ако беше, щяха ли да вземат българин" (това, защото Пламен Деянов го приемат за български или австрийски художник според това как им отърва). Ами съжалявам, но на такива обсъждания понякога възникват откровено глупави въпроси - защото не всички разбират и са отворени към нещо ново. Ама може пък да се учудят приятно накрая.

Аз обаче мисля, че става дума до голяма степен и за липсата на доверие. За съжаление, институциите ни са толкова дискредитирани, че хората често се впускат в дискусии, които са далеч отвъд техните компетенции, просто защото не вярват на преценката, която общината, държавата или някоя друга публична организация ще вземе.

Вече като открит обект тя получава и доста негативни реакции, хората не я разбират естетически? Как би обяснила значението й и самата идея зад нея?

Тук авторът и кураторът Борис Костадинов много добре са си го обяснили, не мисля, че е нужно повече от това.

Иначе аз лично смятам, че въздейства естетически и без да знаеш дългата й история. Но пак казвам - това си е личното ми мнение.

Пламен Деянофф – австрийско-българският съвременен художник, защо той получи шанса и подкрепата за такъв мащабен проект в софийска градска среда?

С талант, възможности, международно реноме, връзки и контакти, обаятелност и амбиция. Нищо по-различно от това, което е необходимо, за да успееш в коя да е друга сфера.

Много хора критикуваха защо не е имало конкурс, защо не е бил даден "шанс" на младите и т.н. Това е временен проект (макар и на Деянов да не му се нрави това) и не виждам нищо нередно, че не е имало конкурс. Аз лично имам своите резерви към конкурсите в сферата на изкуството, защото в България те се свеждат до няколко формални критерии и неясна и неаргументирана оценка. Вижте примерно конкурса за проекти за културната програма на председателството. Хубаво е, че имаше конкурс, че не се реши еднолично, че беше даден "шанс" на всички. Но какъв беше резултатът? С две думи: не трябва сляпо да проповядваме за конкурси, защото да правиш изкуство не е като да строиш магистрала все пак. 

Изтече и интервю за австрийска медия с негови подигравателни и негативни коментари относно българската действителност, с която се конфронтирал около изпълнението на проекта, смяташ ли, че дължи извинение?

Нещата, които казва в това интервю, са наистина много неприятни и обидни - особено за партньорите му тук, от Столична община, които реално са му помогнали да реализира проекта. Не знам как може да се извини, гледах интервю, в което се извинява и казва, че е бил криво разбран. Дано да е така. При всички положения аз лично се опитвам да не смесвам възприятието си за едно произведение на изкуството с мнението ми за неговия автор като човек.

Горещо ви препоръчваме да посетите последната изложба, на която Стефка е куратор – "Шок и ужас" в Гьоте-институт. Тя се занимава с обществото, новините и информацията днес и представя как художниците се справят с хаоса на медийния поток. В изложбата участват: Венета Андрова, Мич Брезунек и Мартина Вачева, Явор Костадинов, Вера Млечевска и Антон Терзиев.