Представете си в една стая всички жени, които сте виждали до момента – от Мерлин Монро до случайната срещната на улицата. Няма да намерите нищо общо помежду им, освен че са хора. Но индустрията на красотата и историята на изкуството налагат такъв стандарт, на който нито една жена не съответства. Защо се получава така и откъде идва този идеал за непостижима красота са два много важни въпроса. За да имаме адекватно отношение към тялото си, е необходимо да намерим опора в настоящето и в миналото – всичките недостатъци, които смятаме, че имаме, можем да открием в общата история на изкуството.

Защо на хората им е трудно да приемат тялото си?

Един от важните епизоди в митологията на телесността е появата на Адам и Ева, които живели спокойно и щастливо до момента, в който не се подават на греховния съблазън. Оттогава човекът започва да се притеснява от голотата си, като постоянно се опитва да я скрие. 80% от хората не са в състояние да гледат тялото си без да се огорчат, а 40% от хората правят секс без да се разсъбличат изцяло или само на тъмно. В съвременния свят тялото се превръща в обсесия, така че не е учудващо защо трудно можем да го приемем – хранителни разстройства, диети, фитнес, секс и т.н. диктуват как възприемаме тялото си.

Поп културата също не помага особено на това как се възприемаме – заради политически и културни причини се диктува универсален стандарт за красота.

Документалните филми за първобитните племена, които все още живеят извън медийната реалност, намекват за това, че свойството ни да маскираме "недостатъците" си, е присъщо на цивилизацията – тялото за първобитните хора е важен символ и проява за творчество, въплъщение на празника. Така нито една африканска жена на 40 не би била съкрушена от увисналите си гърди, а вождът на племето – от побелелите си коси.

Запознати сме с напудрените перуки и сдържана разкош, но изобщо не можем да си представим каноните за красота на китайците, естетическите ценности на индийските племена и не забелязваме разликата между арабско говорещите етноси. Причината за това е, че историята се пише от победителите – докато в Испания жените се сковавали в обръчи и кринолини, то в Латинска Америка си правили татуировки и многоетажни прически – но за Испания се знае всичко, докато за Латинска Америка знаят само най-любознателните.

Именно заради това Пикасо губи ума и дума след като вижда изложба на африкански маски в Париж. Матис заминава да работи в Северна Африка, а Гоген, пристигайки в Таити, рисува повече местните жители, отколкото екзотичния пейзаж.

Стандартите за красота се пишат от политическата история и винаги вървят ръка за ръка с културното доминиране и подчинение. Красотата винаги е виждана в очите на гледащия и до средата на 20. век това е бил мъжът, а жената е могла да попадне в музей, само ако позира гола. И макар да е имало жени художници през Средновековието и през Просвещението, женската красота се е налага от мъжете в бранша – от скулптурата на Фидия до естетическата революция на Мане. Така че е нормално жените да не могат да се възприемат адекватно, след като столетия са били оценявани външно спрямо преценката на мъжете.

Красотата като политика през Средновековието и Просвещението

Светлата кожа, гъстите коси и мекото пищно тяло били гаранция за продължаване на рода и намиране на мъж. Докато мъжката красота не се е обсъждала публично дори и в епохата на Ренесанса – красотата била свойствена само на дамите.

Когато градският живот отчетливо се отделя от селския, се формирали такива разделения като "строен и блед = красив" и "дебел и мургав = грозен": богатите жителки на Европа нямали мускулестите тела на селянките. През 17. век пълнотата е станала синоним на бедността. Бледите грациозни дворянки живеели в затворени помещения, носели предпазни маски против слънце и нямали никаква мускулатура за разлика от селските здравенячки с плътен тен.

За регламентиране на женската външност имало и други, доста съмнителни критерии: жена, чиято телесна температура била на половина градус по-ниска, отколкото при мъжете, във философията и медицината се определяла като студен и влажен тип като противоположност на сухия и горещ мъжки тип. По този начин обществото е смятало слабите и леко бледи момичета за красиви.

Що се отнася до усъвършенстване на външността, то църквата не признавала използването на козметика. Красотата трябвало да бъде естествена, тъй като това е божи дар. Имало няколко изключения – ако руменината е с добра цел, тоест да помогне на момичето да се омъжи по-бързо, то тогава това не е грях.

Момичетата на Възрождението използвали козметика не само за да се омъжат – Ренесансът се превръща в първата бюти епоха с появата на козметичния пазар. Красотата изисквала средства, като всички се стремили да подчертаят природните си черти – ярката козметика се свързвала с проституцията.

Как женската красота получава не само образ, но и език

Описанието на женската красота кардинално се променя през 18. век – езиците продължават да се развиват за сметка на епитети и нови съществителни, обществото престава да бъде херметично, настъпващата Реформация нивелира влиянието на църквата, а хората, благодарение на точните науки, търсят нови думи за описание на необяснимите неща.

Епохата на Просвещението се опитва да намери обяснение на ирационалното привличане на половете и Декарт, в своите разсъждения за любовта, отдава значение на женската красота, която може да събуди страст у мъжа.

Личните дневници и епистоларния жанр на 18. век превръщат красотата в предмет на публични дискусии. Освен че център на внимание се превръща европейската бяла жена, то всички останали схващания за красотата са относителни – сред множеството портрети от този период няма да намерите един на друг да си приличат. Хубавото е, че натискът върху женското тяло под формата на тесни обръчи и корсети, неудобни обувки и тежки тъкани, намалява – жената се асоциира с майчинството и затова не бива да страда. Жените започват да правят здравословни разходки, а пропорциите в облеклото започват да прилича на нормалното.

Ускоряващият се ритъм на европейската жена

Буржоазните революции и войните на Наполеон напълно променят етническия и класов състав на женското общество в края на 19. век – европейските народи се смесват и много често мигрират, а към аристокрацията се присъединява и средният клас чиновници и търговци. В тези нови времена красотата става предмет на търговия. Ако по-рано семейството и произходът са определяли съдбата на жената, то сега късметът е могъл да излезе и на най-осиротялото момиче.

Ролята на жените към края на 19. век се е усилвала във всички сфери, освен в политическата. Силата на жената била "ловкостта и гъвкавостта", а не толкова нейната красота. Бодлер в своите спомени за парижанките използва думата "грим" и се фокусира върху кокетството като главен модел в градското женско поведение. Козметични компании като Guerlain правят свръхпечалби от пудри и ружове. В романите започват да придават еротично значение на красотата – движението на жената и нейната походка е задължителна черта на нейната външност – акцентът в дрехите най-накрая се спуска по-надолу от талията и отива на бедрата.

И ако досега архетипите на красотата са следвали някаква логика, то 20. век тотално променя правилата, но това отваря размисли по още една тема, а именно – какво представлява красотата в наши дни.