"Алпи" на Йоргос Лантимос

Йоргос Лантимос, въпреки трудното си за запомняне име, отдавна вече не е някой, за когото трябва да си задаваме въпроса "кой е той", особено след излизането на "Омарът" (2015), а през 2017 г. – и "Убийството на свещения елен". Всъщност още преди това, с "Кучешки зъб" (2009), той прави нещо, което може би е противоположното на израза "хвърляне на масло в огъня" и всички ние, гледали, го знаем, че по-подходящо е да се каже, че от огъня е създал лед.

Ретроспекцията към "Алпи" (2011) е може би едно логично обръщане назад към творчеството му, защото се оказва, че Йоргос Лантимос упорито работи с герои – състояния, отстранени от функционалното социално, и лишени, орязани откъм нещо, което може би се нарича нормална човешка близост. В този смисъл сюжетите на Йоргос Лантимос са често по границата на естетиката – рефлексия, която напомня донякъде на поведението на Самюел Бекет, който казал, че предпочита да пише на английски вместо на френски, защото английският език бил по-малко изразителен. Това означава, че реалността на "Алпи" е не просто неизразителна, в смисъл на експресивна, а почти документална, лишена до такава степен от "изкуството като нещо изкуствено", че зрителите нямаме друг избор, освен да започнем да запълваме нуждата ни от естетика от фикционалната красота на образите.

С две думи "Алпи" е ужасното бяло, това е нещо като агенция, която предлага на семействата, загубили близък човек, услугата – заместване на починалия с един от тях, който трябва да усвои реплики, навици, и изобщо каквото близките могат да извлекат от спомените си, и да го пресъздаде.

И така, става ясно, че "Алпи" се състои само от четирима членове, обвързани в странни взаимоотношения, които до голяма степен са тиранични и продължават болезнено семейно-йерархичната линия, тръгнала от "Кучешки зъб" и продължаваща през "Алпи" до последните два филма на Йоргос Лантимос, защото в това микрообщество, състоящо се от гимнастичка и нейния треньор (може би), медицинска сестра и парамедик, се сформират правилата на една дистопична реалност, в която свободната воля, любовта, скръбта са подтиснати. Но те избуяват в семействата, които наемат членовете на "Алпи" – за да заместят починалата дъщеря, починалата съпруга или друг починал близък. И стоейки здраво в хоризонталата на антиутопичността, сюжетът е задвижен от историята на медицинската сестра (Агелики Папуля), която от ролята на починала съпруга постепенно преминава установените строги правила на "Алпи" и превръща стерилния, псевдотраурен свят в жив, намесвайки своите чувства и своята еротичност.

Не че в останалите си филми не е такъв, но в "Алпи" Йоргос Лантимос е верен на жестокостта си когато разобличава човешката ни склонност да жонглираме с това, което е живо, и това, което е мъртво. Извън темата за това докъде може да достигне скръбта в търсене на обекта на своя траур, следва да си спомним, че Йоргос Лантимос набързо прекрачва националните, балкански граници и с всеки свой проект, безкомпромисен по един некомерсиален начин, се оказва в сърцевината на доброто кино. И това съвсем неантиутопично дава надежда.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види