"Не ме докосвай" на Адина Пинтале

Може да се каже, че филмът има претенцията да е опасен за сетивата, в смисъл, че представя множество полудокументални кадри на дефомирани тела, на тела, отдръпнати от чувствата, на тела, които са много далеч от клишето за нормалното и в това число – естетичното. Което само по себе си е една добра заявка.

На кинофестивала "Берлинале" "Не ме докосвай" беше отличен със "Златна мечка". Филмът е копродукция на Румъния, Германия, Франция, Чехия и България. От българска страна са имената на Мартичка Божилова като копродуцент на лентата, музиката е на Иво Паунов, Ирмена Чичикова изпълнява една от главните роли, а Георги Наджиев е в поддържаща роля.

Може би поради факта на награждаването на филм с българско участие, а може би и поради провокативната тема, свързана с измеренията на сексуалността и мястото на тялото в ума, филмът предизвика интерес и в България по време на двете организирани в рамките на София Филм Фест прожекции в кино "Одеон".

По повод участието му на "Берлинаре", филмът получи полярни оценки – от провокативен, нетрадиционен, дълбок и смел до глупав, самодоволен, лишен от хумор и чувствителност. Разбира се, не е нужно този биполярен спектър да е единствената алтернатива пред лентата, но истината, поне за мен, е че реално трудно може да се говори за алтернатива.

Дори доброто желание да се даде шанс на експериментален проект, смесващ жанрово похватите на документалното и игралното кино, не може да притъпи усещането, че тук някой се е опитал да подмени болката с тенденциозност. Вярно е, че последното също е симптом на човешкото страдание, но в случая става въпрос за симптоматичност в преднамерено заснети човешки деформации, садо-мазо забавления (бой, плюене в устата на партньора, унижаване и красивата Ирмена Чичикова в едно, което само по себе си не е лошо) и патологичната отдалеченост на тялото от душата. Междувременно камерата се използва като една гранична територия, може би именно тази, която трябва да изземе зрителя от неговата роля на просто зрител и да го направи документален свидетел на пропадането в състоянията, които, както знаем, не са чужди никому – страстта и срамът от нея, желанието към другия, страхът от несподелеността, страхът от избухването, от докосването, от споделянето, от разплакването.

За да бъде подчертана автентичността и документалният елемент във филма, актьорите участват със собствените си имена. Така сюжетът започва с историята на Лаура (Лаура Бенсън), която като главен персонаж тръгва по един път, който може би трябва да й покаже къде в тялото й е скрита душата й. Следват поредица от сцени, в които нейната болка е огледана в тази на хора с телесни деформации и така естетическото би трябвало да бъде скандализирано. Такава е и историята на Кристиян (Кристиян Бейерлайн) – мъж с гръбначна атрофия, чиито лиги се стичат по лицето му, тялото му е силно увредено и едновременно с това той успява да води някаква невидима екзистенциална битка, която  го прави победител и вдъхновява. Вярвам и силно се надявам, че такива хора по света има и то не малко. Всичко това периодично се редува с диалози на главния персонаж Лаура с Адина Пинтале, застанали от двете страни на камерата като гледащ и видян, навярно с идеята, че тази кинематография може да ни излекува психотерапевтично.

Едновременно с това, в "Не ме докосвай" като идейно изпълнение има някаква патология, която проваля цялата концепция и прави филма дисфункционален. Може би това е личащата от всеки кадър тенденциозност и усещането, че някому може да бъде показана топлата вода относно сексуалността и отношенията между душата и тялото. В рамките на програмата на София Филм Фест точно за същото и точно по противоположен начин говори "За тялото и душата" на Илдико Енеди – а именно – с деликатност.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види