Франц Кафка – това фино слабо лице с изцъклени очи и огромен ум, скрит зад погледа. Авторът на "Процесът", "Метаморфозата" и "Замъкът" е прелюбопитен за прочит през писмата. Онези. До Милена.

Франц е роден в Прага и расте в семейство с баща, който презира литературните наклонности на сина си. Да опознаем личността през произведението е висш пилотаж в погалването и разтварянето на човешката личност. Но опознаването през писмата е лично. Интимно. Вътрешно. Откровено. Дори неудобно.

В писмата си до Милена Кафка детайлно, с красота и сянка на тревожност рисува един свят на отдаденост, предана обич и усещане за безнадеждна надежда. Всяка бележка под линия и всеки ред е изтънчен, точен и даващ представа за реалния свят на нереалния писател. Ето защо и писмото като жанр е свещено. Кафка спира да бъде химера. Неусетно се превръща в човек. Със своя тъжна муза и неизлечим копнеж, който кърви по-силно от всяка болест, позната на тази земя.

Сещам се, че всъщност не помня добре лицето Ви. Виждам само как си тръгнахте между масите на кафенето. Още виждам фигурата Ви, роклята Ви.

А Милена през писмата на Кафка е особа, която тихо и със сенки под очите сяда на най-горния клон на сърцето на писателя и никога не отлита оттам. Тревожи и смущава ума му. Вълнува душата му и кара болестта на тялото да бъде само преливане извън болестта на душата. Милена превръща сънищата на Кафка в по-красивата реалност. Такава, в която те са заедно и кръжат един над друг. Влизат един в друг и се живеят. А утрото е по-мъчно от всеки кошмар. Защото то е реално и без кръжене и сливане. Нима има по-откровена болка от тази?

В писмата си Кафка обръща голямо внимание на страховете. Защо сме толкова плахи и страхливи в себе си и в чувствата си? В писмата си и стъпките си? И това не е проблем на днешното общество. Било е така преди Кафка, ще бъде и след него. Отчаянието преминава в гняв, а той се разтваря в страха и всичко потъва. Кога в този опак свят ще се научим да се живеем свободно и без забрани, наложени от самите нас. В писмата си Кафка споделя копнежите си, опитвайки се да запази някаква клета дистанция – тъй неумело поднесена...

Тази сутрин отново те сънувах. Седяхме един до друг, а ти ме отблъскваше, не сърдито, дружелюбно. Бях много нещастен.

Всяко следващо писмо от Милена събужда старите дяволи, които с едното си око дремят несигурно, а с другото дебнат своя час. "Непрекъснато някой идва и иска да ме откъсне от теб, т.е. теб от мен, но няма да успеят, Милена, нали? Никой, никога." Никой. Никога.

Когато Кафка пише до Милена... страхът остава страх, но има нещо по-вълнуващо и по-силно. Страхът от това, че може би няма да живеем заедно е изместен от надеждата, че "ще си легнем мирно и тихо един до друг, за да умрем."

Когато Кафка пише до Милена, всичко е любов. Онази. Която е смешна и която кара носа да души немирно чуждата дреха. Онази, която води устните към хартията на писмото. Онази, заради която сънят е по-красивата реалност. Онази, след която са нужни само два реда, само един, само една дума на ден, само една…

...пиши ми все пак всеки ден, макар и кратичко, по-кратко от днешните писма, само два реда, само един, само една дума, защото без тази дума ще трябва да търпя ужасни страдания.