8 март е денят, свързан с международното признание за икономическите, политическите и обществените постижения на жените. За правата, които са извоювани през годините от редица значими личности.

Сигурно много жени и майки на днешния празник ще получат цветя, уважение и жестове на взаимна обич, но една голяма част от българките (по статистика всяка четвърта жена е жертва на домашно насилие), заедно с цялата празнична еуфория, е възможно да получат и шамар, и обиди, и поредното унижение.

Днес също така трябва да приемаме фактите от вчера, единия, че правителството отмени решението, с което в началото на годината прие Конвенцията на Съвета на Европа срещу домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, а междувременно вчера още една жена беше убита от партньора си в апартамент в столичния ж.к. "Свобода".

В серия от интервюта със специалисти и пострадали ще се опитаме с информация и опит да помогнем на жените, които са попаднали в такава ситуация. И въпреки рехавото законодателство и липсата на институции да огледаме всички възможности за изход и помощ.

Мария Чомарова е клиничен психолог, психотерапевт, психоаналитик и е директор на Фондация "Асоциация Анимус". Преди 24 години става един от основателите на Фондацията заедно с Надежда Стойчева. Анимус е най-големият доставчик на психотерапевтични и консултативни услуги в България, а Мария и досега активно работи с деца и възрастни в нея.

Определено темата за домашното насилие не е вече тема табу, дискусията отдавна е започната, но през годините промени ли се тонът на разговора, или остана един и същ?

Това, което се промени, е че дълбокият конфликт за нежеланието на българите да говорят по този въпрос стана публичен. Чрез скандалите за Истанбулската конвенция, изместването на темата, всъщност стана ясно, че ние категорично не желаем да говорим за домашното насилие, нито пък искаме да направим нещо конкретно по въпроса. И въпреки че всички декларираха, че по принцип са против домашното насилие, най-важният въпрос – за отношението между мъжа и жената, равни ли са те, или не са, могат ли да се предефинират семейните им роли, всъщност се оказа много тежък – направо невъзможен, и затова беше изместен в нещо, което е нито толкова актуално, нито е толкова масово, темата за различните полове.

А иначе джендър образование значи това, че всъщност и мъжете, и жените се раждат с еднакви права и възможности и потенциал. И е важно, благодаря на Seen, че дава думата и на жени, защото в много обществени медии, включително и националната телевизия, която е обществена медия на данъкоплатците, тези предавания, които определят общественото мнение, като например Референдум, аз съм си направила труда да проследя, в едно 80% от предаванията се канят само мъже.

Изглежда така, сякаш е нормално мъжете да определят обществения интерес, те да са специалистите и експертите, които знаят, водят общественото мнение или го променят, което, разбира се, е погрешно, неслучайно, и идва от дълбокия патриархален модел, в който живеем. Всъщност същественият разговор нито се състоя, нито пък се случи промяна. Домашното насилие, разбира се, е свързано с темата за половете, защо се случва много повече над жени. Веднага казвам, че в семейството с домашно насилие обикновено има война и двамата партньори са ядосани, агресивни един към друг, но проблемите се задълбочават по причина, която е също така културална и морална.

Жените се срамуват от този проблем, защото смятат, че някак си го заслужават и са виновни, и ако някой ги бие, то е защото те са лоши или пък не правят нещо като хората.

Обикновено домашното насилие винаги върви с такива обвинения, че ти си виновна за всичко, и така се получава този затворен кръг, в който не се взимат адекватни мерки и най-вече се увреждат децата.

Снимка: iStock

24 години Фондацията работи в помощ на жертвите на насилие – вашата работа как се промени конкретно?

Днес във Фондацията работят над 100 жени и мъже, нас ни отличава фактът, че сме изцяло професионалисти. Мотивът беше да създадем център за подкрепа на травмата и на нейното лечение. Все още при нас работят само психолози, терапевти, логопеди, педагози, юристи, лекари, социални работници.

В момента Фондацията е един от най-големите доставчици на услуги за консултативна и терапевтична помощ. Променя се броят на жените, които търсят нашата помощ, защото се променя и нашият капацитет, което е трудно в България, защото заплащането в тази сфера не е голямо, а пък специалистите са малко, и особено добрите специалисти, които работят и могат да удържат на това голямо напрежение всекидневно, свързано с болката, страданието, агресията, желанието да убиваш, разрушителността. Включително и към помощта, която предлагаме понякога. Защото хората, и най-вече децата, са изключително увредени и са изгубили всякаква мярка кое е добро, кое е лошо. Накъде да вървят и могат ли да се развиват или не…

Как практически Истанбулската конвенция би помогнала на вашата работа?

Заедно с нея върви един пакет от сериозно законодателство, което е важно да бъде прието. На 16 март правим много голяма кръгла маса, която е посветена на темата – "Сигурно бъдеще за жените и сигурно бъдеще за всички". Това е приоритет на Обединените нации, защото е ясно, че в света не може да има човешко развитие и просперитет, ако не се елиминира насилието над жени. Защото жените са първите, които имат досег с човешките същества, независимо от какъв пол са.

Истанбулската конвенция дава една по-широка рамка за промяна в бъдещето, затова има такъв отпор, не става въпрос за никакви други полове, а за двата основни пола – мъжете и жените. И тук, и мъжете, и жените станаха много консервативни и аз не смятам, че българското общество толкова се заблуди, колкото на съзнавано или несъзнавано ниво хората не искат промяна, колкото и да е парадоксално това. Само че промяната трябва да дойде по някакъв начин, защото животът ни се променя.

Мъжете също вече искат промяна - да са по-активни бащи, да участват в отглеждането на децата, те отказват да поемат изцяло финансова отговорност в семейството, все повече отказват дори да влизат в брачни връзки и партньорства. Това е част от проблема, който и мъжете, и жените имат – със свързването, с интимността, защото нали не е толкова просто, както е било преди.

По някакъв начин и идеята на Истанбулската конвенция е по-широка от гледна точка наистина на това поколенията да се променят в бъдеще. Идеята за мъжко-женските роли по отношение на  функциите им за икономическо развитие, за семейно развитие, а не толкова полово. От това никой не се интересува, честно казано, а се интересува от това бащата да си остане вкъщи, да гледа децата и майката да работи, и това да не е никакъв проблем, ако така искат хората или обратното.

Изтъква се аргументът, че в страни, които са ратифицирали конвенцията и са с безброй мерки за превенция и сигурност, все пак насилието нараства?

Не, то не нараства, но не е елиминирано. Извежда се и друго нещо – какво е необходимо, като то все пак си седи? Седи, защото това е в човешката природа, агресията и домашното насилие са всъщност много сериозна конкуренция, с която не могат да се справят партньорите. Тя е свързана с инфантилни патологии. Много често насилникът има някакво личностно разстройство, което е свързано с нарцистично такова, и не може да понесе партньорът му да е отделен индивид, да има собствено мнение, да има собствен живот. Поражда се обикновено една патологична ревност, желание за контрол, ограничаване от близки – приятели, и изобщо заличаване на всички белези за отделен човек. Един такъв много бебешки конфликт, който човек трябва да разреши още в първата една година от живота си. Но по някакви причини някои хора имат такива затруднения и оттам се получава много сериозно желание за пълен контрол над живота на партньора му, най-често това е жената, защото тя е свързана с майката, майчинската фигура, но това са по-дълбинни психологични проблеми. Иначе проблемът е личен, той е сериозен, намесват се деца.

В крайна сметка не е лесно за нито един човек да признае грешния си избор, провала си, да погребе мечтите си за щастлив живот, за щастливо семейство, за идеала, за най-хубаво бъдеще и най-вече, че самият той го е избрал. Това всъщност е голямото страдание и като се прибави към това много трудното отглеждане от един родител в България, скъпия живот, липсата на всякаква помощ и подкрепа, мудните институции…

Питате ме как конкретно би помогнала Истанбулската конвенция… Ето как – тя всъщност задължава държавата не просто да въведе необходимото законодателство, което е направено, и аз се надявам, че тези закони наистина ще бъдат приети, но се задължава да обезпечи и някакъв вид финансиране, тоест да има възможност и за подслон, и за кризисни центрове, и за юридическа подкрепа, някакъв вид помощ, която да получат жените, докато си стъпят на краката и да имат въобще възможност, алтернатива, да могат да я изберат, защото в момента почти нямат.

Снимка: iStock

На какъв етап е We go – проектът за икономическа независимост? Един от най-големите проблеми, пред които се изправят жените – страхът, че няма да могат да се справят?

Това е и част от въпросната патриархална култура, която вменява, че те няма да могат да се справят без мъж, че не са нито достатъчно силни, нито способни, нито умни и просто сами не могат. Този проект свърши и, за съжаление, Фондацията е изцяло финансирана от проектна дейност, но не значи, че сме спрели програмата за овластяване и да подпомагаме жени да си намерят работа и да останат на работа, но и да се развият в кариерата си. Това са част от услугите, които кризисният център предлага. 

Но конкретно върху дейността на кризисния център, за съжаление, то се вижда и на нашата Facebook страница, много жени се оплакват, че в центъра няма места, никога няма места, няма достъп. Оставете, че това е единственият кризисен център с осем места за двумилионна София, което е извън всякакви стандарти, но той е пълен с деца. И в момента е пълен с деца. По простата причина, че има Отдел за закрила на детето, който урежда въпросите за насилието над деца, и все пак в тази сфера държавата работи. Случаите са много и ние виждаме скандали всеки ден, но все пак има някаква координация, има някакви служби, които работят, и те ни задължават да приемаме деца, които блокират центъра.

Няма нито една служба, която да насочи жена, пострадала от насилие. Идват чрез нашия телефон – линия за хора, пострадали от насилие, но това е единственият канал, чрез който могат да бъдат настанени, дори информация не могат да получат жените. Няма кой да им каже, нито лекарите са задължени в България, нито полицията, просто законодателствата покрай Истанбулската конвенция уреждат това нещо. Казва се координационен механизъм, така както има за деца, да има и за жени, изобщо за хора, пострадали от насилие. Такова нещо в България няма, никой не е задължен да сигнализира, ако види случай на домашно насилие.

Това, което се случва в момента, е едно огромно лицемерие в нашата държава, което показва колко ни е болно обществото. Объркано, неспособно да дискутира болезнени теми. Случиха се едни пикантни истории, свързани с пол, някакви еротични фантазии, което е бягство от болката.

Едновременно с това черната хроника ни залива, защото при нас не става дума толкова дори за статистика за домашното насилие, колкото директно се стига до смъртната хроника… Нещата са доведени до живот и смърт… От януари колко са смъртните случаи?

Много са… Не знам с точност статистиката, но ние сме едни от първите по смъртни случаи в Европа спрямо населението ни. Това е темата. Но знаете ли, ние се убиваме не само в семейството, ние се убиваме на улицата, в училище също не е безопасно.

Искам да се обърна към всички родители, които се развълнуваха от джендър образованието и се изплашиха, хората действително се притесняват за децата си, бих искала да им кажа: имате право да се притеснявате и аз се притеснявам за моите, притеснявам се всеки ден, защото много по-голяма е вероятността в училище дете да пострада от друго дете, което е жертва на домашно насилие. Това са тези деца, които нараняват съучениците си, пукат им далака, чупят им крайници, има смъртни случаи на деца, които са се сбили с други деца.

Това се случва и на пътя – ядосани хора, шофьори, които не могат да владеят агресивните си импулси, натискат педала, същото е ситуацията и в семейството. Това трябва да е ясно. И ако не се вземат мерки в семейството, зад затворените врати, където е генезисът на всичко, нищо няма да се промени.

Ако една жена е взела решение да напусне насилника, какво конкретно може да направи?

Дори да не е събрала смелост, винаги може да се обади на линията, която е безплатна и да говори съвсем анонимно, докато реши какво може да направи. После може да дойде и да се консултира. Защото кризисният център е за кризисни ситуации, когато действително има риск за живота и здравето на хората, и те не са рядкост. Също така жените често подценяват ситуацията, собствения риск, на който са подложени. Защото живеят непрекъснато с този партньор и въпреки че една част от тях много се страхува, другата част си мисли, че все пак може да контролира нещата. Но то не е  обективно.  

Не е нужно да взимат кардинални решения, а да започнат да се консултират, ако се прецени, че действително жената е в риск и няма къде да отиде – при близки, роднини, приятели, тогава може да се настани в кризисния център по всяко време. Това става или чрез нас, наш консултант, след разговор, ако е много спешно, може да стане и чрез телефон, който работи 24 часа. Защото самият център няма приемна, човек не може да отиде и да бъде приет, той не се и афишира и като адрес, защото трябва да има и някакъв вид конфиденциалност и сигурност.

Още повече, че ние работим в тясно сътрудничество с други кризисни центрове в страната, така че, ако решим, че има твърде висок риск за живота на жената и децата й, има такива много случаи, тя бързо може да бъде преместена на друго място, в другия край на България, така че следите й да се скрият, докато се вземат адекватните мерки.

Веднага след приемането им е необходима и заповед за настаняване от агенцията за социално подпомагане, но това е нещо, което ние организираме чисто административно. И тя заедно с нейните деца могат да останат 6 месеца, което е доста дълъг период от време. През него жената трябва да преживее симптомите си, ако има такива, да се опита да се събере, да направи план за сигурност. Да намерим заедно работа, училище за децата. Да мине необходимите медицински прегледи, много често жените и не са осигурявани, те не работят, седят си вкъщи.

Но, разбира се, има жени с много сериозен социален статус и те нямат нужда от кризисен център, имат нужда просто от някого, който да им помогне да си съберат мислите и да организират живота си.

Също така при нас идват жени, които са с висок стандарт, понеже са съпруги на много богати мъже, много често от криминалния контингент, които обаче са изключително малтретирани, зависими, изплашени, и съответно – травмирани от изборите, които са направили в живота си. Изпадат в моралната дилема дали да останат с висок материален статус и да продължат да осигуряват на децата си добро образование, комфорт, и дали да отидат да живеят в бедност и мизерия, без да е ясно дали ще могат да се справят изобщо.

Цената, която плащат, е с живота на децата си, не само със собствения си. Знаете ли, последните изследвания показват, че травмата се предава генетично, не просто като модел, а има промени в гените. Тоест деградацията на нацията ни може да стане факт просто, защото ние не желаем да направим опит да се променим.

Снимка: iStock

Законът за защита от домашното насилие е доста добре разработен… Но повечето хора не осъзнават какво е насилие, да речем, ако няма физическо, смятат, че другото не е проблем, а въпрос на характер…

Добър е, защото и ние участвахме в направата му.

Наистина много хора не си дават сметка, понеже това е много лично усещане. За някои хора, които никога не са били бити, един шамар е много и това е достатъчно да им светне една червена лампа и да не могат да го преглътнат. За други хора шамарът абсолютно нищо не значи… Защото това е било винаги част от живота им. Или пък обидите. За някои хора една обида е много, не биха допуснали това нещо, за други – не е.

Има различни причини една жена да се свърже с писхопат. Най-честата причина е, че е в криза. Независимо дали е в криза, защото е израснала в семейство на домашно насилие и такава е нагласата й към живота. Това е познато за нея и несъзнавано избира подобни партньори или защото е малка, съществува юношеска криза, или пък след някаква връзка – любовно разочарование, което води също до криза или пък е в някаква криза на конкуренцията, всичките й приятелки вече са женени с деца и тя се чувства изоставена. И точно тогава винаги се появява един принц на бял кон, който е много галантен, много мил, много очарователен, чувствителен, усеща я, знае какво иска. Това е обикновено класическият сценарий. След което се оказва, че това е човек с две лица. Още преди това има някакви знаци, но хората ги пренебрегват, така е устроена човешката психика, че ние предпочитаме да виждаме света по нашите желания, отколкото да се разочароваме.

Девизът на телефона е – Не бъркай насилието с любов! Защото обикновено се предначертава обсесията в това да е голяма любов. Патологичната ревност е равна на голяма любов, изолацията от близки и роднини, лошо влияние – голяма любов, изолацията заради работа – голяма любов.

Възможно ли е човек веднъж да бъде жертва на домашно насилие, веднъж да бъде ударен?

Много рядко е такъв случаят, но по принцип всичко може, има най-различни сценарии, животът е непредвидим, историите, които аз съм чула през тези 24 години, не съм ги виждала в нито един сериал. Аз и не гледам сериали, защото нямам нужда. Нито криминални, нито любовни, драматични…

Може някой да се е напил или самият той да е бил в криза и нещо да го е извадило извън равновесие, но това е рядко. Основният мит е, че жените могат да променят мъжете си. А те не могат, мъжете никога няма да се променят, защото, за да се променят, те трябва да го поискат. Нито една жена няма власт да промени партньора си, това е масовата заблуда и голямо разочарование за жени, които идват при нас, и става ясно, че те трябва да променят себе си. Това е много тежко и трудно – те да променят живота си и те да изстрадат всичките си избори. Поради тази причина при нас идват жени, консултират се, после пак се връщат в семейството си, после пак идват. Не е еднократен акт и никой не очаква от някого да вземе решение веднага. Също така ние никога не обвиняваме някого, че е направил избора, защото той не е лесен.

Защо мълчат жените? Защото в обществото наистина има едно недоумение – добре, де защо седиш, ако те бие, защо?

И всъщност по тази причина много жени не желаят да споделят с близките и приятелите си, поради факта, че ако споделят веднъж, после няма да имат връщане назад, защото в техните очи те ще бъдат слабаци, слаби хора, провалени, които седят и търпят насилие. Много хора биха получили подкрепа от приятелите си и семействата си, ако наистина се разделят, но тъй като те не са готови, не смеят да споделят.

Вие като специалист, ако мъжът се подложи на терапия по собствено желание, тези отношения биха ли били обратими? Да се спре насилието…

Има такива примери, включително имаме и програма за двойки, но тя работи най-добре, с оглед раздяла, да се повиши капацитетът на двама души да се разделят и да останат близки с децата си. Да не страдат децата им, защото те са най-големите жертви на разводите и домашните насилие. И на двойки, които живеят заедно, и на двойки, които са разделени, защото много често разсърденият родител, включително и жените, се случва да задържат децата си и да не им дават да общуват с бащите им, което всъщност е лишаване на децата им от техните бащи, и също е неправилно и травматично.

Има и мъже, които идват вече при нас, пак през бащинството, те се идентифицират като бащи, които са пострадали от такива жени. В брака им е имало насилие, но не върху децата, разделили са се, но не са се разделили емоционално, останали свързани с омраза. И отново желание за контрол и отмъщение…

Човекът се променя само чрез страдание, ако един мъж страда и вижда, че разрушава човека, когото обича, защото насилниците са свързани с жените си, понякога толкова свързани, че ужасът да ги загубят ги кара да са толкова агресивни и контролиращи. Това ги води, но може и да бъде мотив за промяна, но трябва те да го пожелаят.

А за нашето мълчание, за съседското мълчание…

Получихме по пощата една книга на българска поетеса – Катерина Стойкова, и нейната книга е за домашното насилие от първо лице. И там тя има едно стихотворения, в което разказва как баща й изхвърлил всичко през прозореца и един съсед звъннал…

Не знам дали това е от робството или от комунизма с всичките тези лагери на смъртта, за които никой не е знаел, те са били над 100 на територията на България, където са убивани хора и "никой не е знаел". Има нещо в българина, което по принцип не трябва да се бърка, за да не пострада самият той.

Това негов страх ли е или пък да не би да се притеснява да обърка нещо във взаимоотношенията…

Категорично – не, смятам, че от предпазливост и от страх, самият той да не си навлече неприятности. Хората не са услужливи, но те не са услужливи, защото и държавата не си е на мястото и я няма Истанбулската конвенция, не просто да е подписана, ами да са минали 20 години, в които тя да действа, за да промени нагласи, за да могат хората да знаят и къде да сигнализират и да са сигурни, че сигналът им може да бъде приет и анонимно, и да се направи нещо по въпроса.

Защото считат, че е безсмислено донякъде и защото решават, че те самите не могат да помогнат, ако се намесят, тъй като насилниците са безскрупулни. Знаете ли колко малтретирани роднини и приятели има, включително и на обществени места, в градинката имаше един човек, който беше пребил едни хора, защото защитили жена му и децата му.

Все пак ако някой знае и иска да сигнализира?

Понеже няма орган, който да синхронизира и координира тези действия, но имаме такъв за децата и, ако в семейството се чуват крясъци и има деца под 18 години, могат да сигнализират на тел 116 111, което всъщност е 24-часова линия за деца в риск, където просто сигнализира, дава адрес и имена, и вече се тръгва по каналния ред, веднъж изведе ли се детето, влезе ли социален работник, може да се разплете кълбото.

Искам да подчертая, че не само няма подобрение, но има и разпад в системата, както виждате ние настръхнахме срещу едно по-сериозно законодателство, а то има връщане назад, защото преди 10 години деца, задържани от психичноболни родители, бяха извеждани с барети, имаше полицейска закрила, която беше ефективна, и после децата бяха настанявани при неболния родител или други роднини. Ние ги поемахме с интензивно лечение – терапия, и сега тези деца са студенти.

В момента имаме случай на дете, което е държано 9 години в плен – бащата три години се е консултирал, включително и с нас, и не е могъл да отиде да си вземе детето, баща с много висок капацитет. Сега детето е взето, пак бих казала по случайност. За нас майката е недиагностицирана психичноболна жена, майка й също, дете на 9 години е с много последици от тази изолация. И никой не може да помогне на този баща…

Ние като общество и хора трябва да си дадем сметка какво се случва, защото това са нашите деца, утре те ще са активните граждани на България, които ще трябва да ни плащат пенсиите и е проблем на всеки един от нас. Бих искала да помоля хората наистина да мислят, да се оглеждат около себе си, да не се влияят от никакви крайни емоции, а да погледнат тъжната реалност и да кажат: дайте да направим нещо по този въпрос!