Българското кино има една посока, която като дерайлирал влак се блъска в съзнанието на наблюдаващия или поне се опитва с всички сили да го стори. Другата част от киното се пробва на комерсиалното поле да завоюва колкото се може повече зрители и да оглави класации. Третата, ами третата често пъти е негледаема…

Сега къде да поставим новия филм на Стефан Командарев ("Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“)? Някъде при влака, но с някои сериозни уговорки.

Факт е, че Командарв е избрал една от най-любопитните форми на разказ в киното – пачуърк от истории с червена нишка между тях, разиграни в коли. "Посоки“ се разпръсва в шест истории на таксиметрови шофьори и техните спътници-клиенти.

Ставаме свидетели и на житейските избори на всички пътуващи в такситата из улиците на София и то най-вече нощем. Светлината на града е магнетична, студено-неонова от всички табели на лихварски къщи, казина и денонощни магазини, или пък топло жълта от някоя самотна улична лампа. Дори в мизерията това прави града ни красив.

Изборът на актьори също е попадение, макар че сред тях ще видите имена, които в годините са доста използвани. Точно те обаче се справят блестящо с изпълненията си: Васил Василев-Зуека, Асен Блатечки, Герасим Георгиев-Геро. Както и Ирини Жамбонас, която играе изиграна брутално от живота и системата жена-висшистка, бивша наркоманка, която кара такси, за да оцелява.

Като споменах как е решен филмът, веднага ми изникна в съзнанието едно кино произведение, което поставям в личната ми класация от съвременни филми на доста висока позиция, драмата от 2004 г. на режисьора Пол Хагис – "Сблъсъци“. Разбира се, ще направите още по-близки асоциации с филма от 90-те на Джим Джармуш - "Night on Earth“ или пък дори с филмовата класика – "Шофьор на такси“.

Къде обаче са пробойните на българската версия… Всички персонажи са решени някак плакатно, обитават определен тип поведение и правят изявления. Което дразни на моменти и създава усещане за фалш по отношение на актьорската игра. Какъвто е случаят на възрастния и мил шофьор, който изплаква болката си на единствения, готов да го изслуша, едно гладно улично куче.

Няма характери, има някакви заявки за подобно нещо, които са еднопланови, не е направен никакъв сондаж навътре в изграждането на образите и затова е по-трудно да се събуди емпатия у зрителя, който не за първи път гледа драматични сюжети. Ако някои от монолозите бяха съкратени и обрани от патетика, а темпото беше изострено, щеше да помогне със сигурност зрителят да не получава горчиво-сладникав привкус в устата.

Идеята на филма е да покаже жестокостта и една истина за нас, че живеем в неспирен корупционен ад и всички сме без посока, отчаяни и съсипани, и замесени в цялата мръсотия, и с това темата да се изчерпва.

Но можеше да бъде разработено малко по-сложно, по-задълбочено и с повече самоирония. Единствено при образите на Геро и Блатечки е постигнато това донякъде. Също така ако бяха повозили някои от автентичните образи на София, би дало някакъв естествен колорит и истинност на големия разказ.

Големият разказ, в който всички живеем и се возим, нали така?