Снимка: Официален сайт

"Убийството на свещения елен"

С новия си филм Йоргос Лантимус ни показва, че той, за разлика от Бог, е немилостив

"Убийството на свещения елен” е последният филм на Йоргос Лантимус ("Омарът“) – един режисьор от гръцки произход, който може да ни напомни на Елени Караиндру (единствено и то не напълно) по меланхолията, която лъха от нейните композиции. Всъщност Елени е по-скоро романтична и всъщност Йоргос няма нищо общо с никого. Той като че ли, без да го цели, по-скоро се доближава до ледената тъга на Ларс фон Триер, сякаш е негов брат по болезнената естетизация на кинематографията и зловещата тъга, която зейва от всеки детайл.

Разбира се, както и с всяка друга творба, "Убийството на свещения елен” е въпрос на вкус, но за мен лично няма спор по няколко въпроса:

- наистина можем да си говорим за произведение на изкуството;

- това е отвратителен, жесток трилър, изшлайфан със съмнително перфектна прецизност, от която може да ни заболи;

- всичко това, взето заедно, води до хипнотичен, пристрастяващ зрителски поглед, който остава да гледа в нищото дълго след като "Убийството на свещения елен” вече е приключило.

- дълги кадри, стилизирани диалози, образи близки до психeдeличната поезия могат да послужат като опиат за тези, които имат и без друго такива предпочитания.

Относно сюжета – казано накратко д-р Стивън Мърфи (Колин Фарел) е кардиохирург, който в лятото на живота бере плодовете на славата, любовта и като цяло идеалния, почти идиличен живот на благоденствието.  Негова щастлива спътница в живота е Анна (Никол Кидман), а двамата се радват на израстването на своите красиви, малко странни деца – 12-годишния Боб (Съни Сулджич) и 14-годишната Ким (Рафи Касиди).

Въпросът обаче е, че зад утопичната картина на това щастие, става ясно, че нещо лошо е направено и е дълбоко забравено. В живота на семейството на д-р Стивън Мърфи влиза Мартин (Бари Коган), който в блестящото си изпълнение на момче с нестабилен психически характер, всъщност услужливо счупва картината на възможното щастие. Мартин обсесивно търси вниманието на цялото семейство, докато накрая не става ясно, че той пази една тайна от миналото, която хвърля семейството на д-р Стивън Мърви в бездната на библейския сюжет за Авраам.

Въпреки това филмът е лишен от всякаква религиозна експлоатация на старозаветните сюжети. Парадоксалното е, че Йоргос Лантимус работи не просто с алегории, а с някакво кинематографско огледало, което хваща зрителя за косата и го изкарва насила вън от библейския сюжет за жертвения агнец. Защото ние знаем, че в Библията един ден ще може да отпуснем глава щастливо, защото Бог е милостив.  Йоргос Лантимус обаче не е.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види