"Три билборда извън града" с режисьор Мартин Макдона е филм за гнева и отмъщението. Засилвайки се с яростни персонажи, той тръгва по кината и бързо става носител на "Златен глобус" в категориите зa най-добра филмова драма, най-добpа aктpиcа във филмова дpама (Франсис Макдормънд), най-добър актьор в поддържаща роля (Сам Рокуел) и най-добъp cценаpий (Мартин Макдона).

Българската сцена познава Мартин Макдона преди всичко с пиесите "Палачи", "Кралицата на красотата", "Ръкомахане в Спокан", "Пухеният", "Самотният Запад", "Смъртта на котката" и др., които също се центрират около любимите на Макдона теми – насилието, гнева, справедливостта, перифериите.

"Три билборда извън града" носи белезите на дълбоката, добре създадена драма, която е такава именно, защото през целия видим свят, в това число и кинематографски, прозира невидимото, което може да се окачестви често и като неназовимото. С две думи – главният персонаж на филма Малтред Хейс е майка на изнасилено и убито след това момиче, която търси справедливостта, тъй като престъплението си остава неразкрито. Ето защо тя решава да постави три билборда с послания на път, по който почти никой не минава, но именно на мястото, където е извършено това престъпление.

Тласкайки сюжета толкова силно в психо-криминалната стилистика, Мартин Макдона окачва яркорозови билборди с въпросите, които трябва да накърнят съвестта на шериф Уилъби (Уди Харелсън), отговорен за разследването, а едновременно с това да разтревожат провинциалното градче, в което всичко е на периферията между видимото и невидимото.

И именно оттам нататък нещата се случват толкова добре, колкото може да се понесе. Няма спор и никога няма да има, че главната женска роля е блестяща, тя лъкатуши между нежността и състраданието и откровената агресия и бруталност, вината и невинността. Общо взето, съвместната работа на Мартин Макдона и Франсис Макдормънд ни дава щастливия шанс  да видим на екран да се мята противоречивата човешка природа, хваната в капан. Дълбоко реалистични, диалозите пресъздават самотната провинциалност, която е не просто на един измислен град в Америка, а метафорична периферност на цяло едно общество – майката, която търси възмездие за убийството на дъщеря си, е била груба и дори брутална с нея; бащата, който мъкне навсякъде със себе си 19-годишната си любовница, страда за детето си и иска мир; лошото, властолюбиво ченге е готово да се вслуша в съвета на своя колега, че това, което най-много му трябва, за да бъде добър професионалист, е любов. Макдона не е мислил да дава отговори, когато задава въпроси и добре е направил.

Сам Рокуел в ролята си на полицай Диксън е гадно, расистко копеле, което живее с майка си и през цялото време ни дразни много. Образът му представлява добро съчетание на това, което цивилизованата демокрация следва да ненавижда в самата себе си. За своето изпълнение, което също е едно блестящо ходене по границата на нормалността, той получава Златен глобус за поддържаща мъжка роля. Премествайки се от единия край на периферията към другия, изживявайки някаква морална трансформация, той тика сюжета агресивно към истинския въпрос – какво да правим с гнева. След като изгледах филма, затворих очи и си представих Мартин Макдона, държащ розова табела с надпис "Дали да убием? Ще решим по пътя".

В гостуването си във Вечерното шоу на Джими Фалън Сам Рокуел казва, че ако Хоролд Пинтър, Сам Шепърд, Братята Коен и Дейвид Мамет бяха правили Франкенщайн, то това щеше да е Мартин Макдона.

И в действителност Макдона се разхожда с лекота между различните сюжетни линии, свързва ги като петолиние и мелодията, която написва, е скритото бучене на гнева. Гневът обаче, справедлив или не, деперсонифицира и свързва героите му по един много странен начин. Така например, тръгвайки уж с идеята да има положителен персонаж - шериф Уилъби (Уди Харелсън), Макдона отново поставя идиличните ни нужди на изпитание и отказва да ги задоволи. Така или иначе агресията и гневът принадлежат на живите, те оглушително звучат в покрайнините на това, което си мислим, че сме.