Питър ван Бърен* от Ройтерс

Иракският премиер Хайдер ал Абади обяви победа над "Ислямска държава" на 9 декември 2017 г. Още известно време ще има някои сражения, но истинската война приключи. Въпреки това нямаше паради, нямаше събаряне на статуи, нямаше хвалби за "успешно приключена мисия". Едно събитие, което преди няколко години можеше да разтърси първите страници на американските вестници, сега не заслужи дори един президентски туит. 

Това е така, защото Вашингтон почти няма какво да празнува. Следващият важен жалон за Ирак ще бъдат изборите, които се очакват през май. Контурите на Ирак след ИД се очертават все по-ясно. Не е толкова ясно обаче дали стратегията за разгрома на ИД бе успешна и дали американските войни в Ирак най-после са приключили. 

Онова, което бие на очи, е явната липса на американско влияние. Двамата главни кандидати в изборите са сегашният премиер Абади и бившият - Нури ал Малики. И двамата са от една и съща шиитска партия - Дауа ("Ислямски призив"), и двамата имат близки връзки с Иран. Имената им са познати. Малики бе Голямата Американска Надежда през 2006 г., и отново през 2010 г., за обединяване на Ирак, разчупвайки сунитско-шиитско-кюрдските разделителни линии, след изтеглянето на по-голямата част от американските войски. Абади пък бе Голямата Американска Надежда през 2014 г. да извърши същото след завръщането на американските войници в Ирак за битката срещу ИД. 

Абади - шиит, подкрепян от близка до Иран групировка, казва, че се кандидатира като лидер на междурелигиозен блок. Той пое властта от Малики, също близък съюзник на Иран, когото много иракски политици обвиняват за провала на армията, която не предотврати завземането на една трета от Ирак от джихадистите на ИД. 

Като премиер Малики не се възползва от резултатите от нареденото от Джордж Буш-младши увеличаване на американските войници в последните години на американската окупация, и остави сунитите на милостта на своите шиитски поддръжници. Първото нещо, което той направи още в деня, когато последните американски бойни войници се изтеглиха, бе да арестува и да съди своя собствен вицепрезидент - сунит. През 2014 г. Малики пусна армията си да вилнее в сунитската провинция Анбар, с което отвори вратите за нахлуване на "Ислямска държава" в Ирак. Чрез американски манипулации след това Малики бе заменен с Абади. 

Въпреки големите (американски) надежди Абади не положи много усилия да интегрира сунитите в иракската правосъдна система, армията, полицейските сили, където доминираха шиитите. А това бе минимално необходимото за обединяване на Ирак. Той не създаде икономически възможности за сунитите, нито подобри обществените услуги (за тях). Вместо това създаде нови разделителни линии, задълбочи старите чрез още по-тясно обвързване с Техеран и изпрати предвожданите от Иран шиитски милиции, наброяващи около 120 000 души, да вилнеят из сунитските земи. 

Двама (американски) президенти - Обама и Тръмп, сътрудничеха тясно с Абади за окончателния разгром на ИД в Ирак за сметка на иракските сунити. 

Стратегията на Обама-Тръмп бе средновековна: убивай, докато в Ирак не остане нито един джихадист от ИД, а после позволи на иранците и иракските шиити да правят каквото си искат със сунитите. Това бе голямата поука от Иракската война през 2003-2011 г.: между края на сраженията и изтеглянето няма да бъде следвана досегашната политическа линия, няма да има укрепване на нацията. САЩ няма да обръщат внимание на вътрешната иракска политика, дори ако това означава едно изключително шиитско правителство "под крилото" на Иран в Багдад. 

Тази политика на оттегляне беше приложена, макар и не така насилствено, за моментно решаване на кюрдския въпрос. През септември 2017 г. кюрдите гласуваха за независимост от Ирак, след което съдбата им бе решена, докато Вашингтон наблюдаваше отстрани как шиитските милиции изтласкват кюрдските сили от спорните райони, включително богатия на петрол град Киркук. След десетилетни американски обещания за независимост, кюрдите бяха оставени да спасят малка част от автономията, която имаха преди 2003 г., вместо да получат напълно самостоятелна държава, до което бяха така близко. 

С американска подкрепа кюрдите спряха "Ислямска държава" в най-мрачните дни на 2014 г. През 2018-а, която някои анализатори наричат "Залезът на кюрдите", те, изглежда, нямат повече място във външната политика на САЩ. 

Американската стратегия срещу ИД успя. Нямаше как да не успее. Това беше война, каквато американците знаеха как да водят, в нея те нямаха нужда да прибягват до коварна антипартизанска дейност. Превземането на Рамади, Фалуджа и Мосул стана чрез предварително планирани и осъществени атаки. Сунитските градове един след друг бяха изравнени със земята чрез масирани въздушни удари също като германския Дрезден през Втората световна война (след 2014 г. САЩ похарчиха над 14 млрд. долара за въздушната си кампания срещу ИД), след което бяха предавани на милициите за етническо прочистване от ренегати сунити. 

За разлика от войната 2003-2011 г., когато изхарчиха 60 млрд. долара, САЩ сега не възнамеряват дори да се опитат да плащат за реконструкцията на Ирак. Изчисления показват, че са необходими 100 млрд. долара за възстановяване на разрушените предимно сунитски райони и за решаване на проблема с 2,78 млн. вътрешни бежанци сунити. Шиитски Багдад вече обяви, че няма достатъчно пари за тази цел. 

Последните две администрации във Вашингтон отделиха само 265 млн. за реконструкция след 2014 г. (за сравнение, Америка даде 150 млн. долара само м.г. за финансиране на оръжейни продажби за Ирак, който е един от 10-те най-големи купувачи на американско оръжие). Освен плановете за донорска конференция в Кувейт през февруари, сунитите до голяма степен са оставени да се оправят сами. 

Малко вероятно е президентът Доналд Тръмп да изтегли изцяло войските си от Ирак. Един ограничен контингент ще остане, за да си играе на котка и мишка, ако джихадистите надигнат глава; да действа като ариергард срещу негативни политически последици като тези, с които се сблъска Обама през 2011 г., след като изтегли войските си; и да действа като арбитър между разнородните групи в Западен Ирак и Сирия, които САЩ волю-неволю въоръжиха, за да улеснят разгрома на "Ислямска държава". Тези въоръжени групировки до голяма степен загърбиха различията си, датиращи още от библейски времена, заради борбата срещу ИД, но след като тази битка е зад гърба им, остана им взаимното недоверие и това, че са въоръжени до зъби. 

Оставащите на постоянно базиране американски войски в съюзения с Иран Ирак са нещо като геополитически архаизъм, но Иран като че ли пасивно е приел това. Техеран няма какво да спечели от една имотна битка за някаква пустинна американска база, когато неговата печалба е цялата останала част на Ирак. 

В продължение на пет администрации, сменили се в Белия дом, и 26 години САЩ платиха висока цена - около 4500 убити американци и трилиони долари на данъкоплатците - за това, което е получено като краен резултат. Влиянието на Вашингтон върху Багдад е ограничено, а отношенията с Иран са в пълна каша при администрацията на Тръмп, която все още се е фокусирала върху наследеното от администрацията на Обама ядрено споразумение с Техеран. 

Иран сега сглобява пъзела, създавайки нещо като нов Ливан от черупката, която някога съставляваше Ирак. Докато администрацията на Тръмп отказва да възстанови отношенията с Техеран, Вашингтон ще има малко начини да оказва влияние. Другите страни в Близкия изток ще разширят международните си отношения (мислете за Русия и Китай), знаейки това. Ако нещо от това вещае някакъв бъдещ американски конфликт с Иран, станал "твърде мощен", то тогава ще сме свидетели на истинска трагедия по ирония на съдбата. /БТА/ 

*Авторът е ветеран дипломат с 24-годишен стаж в Държавния департамент на САЩ. Той е автор на книгата "Имахме добри намерения: Как аз помогнах да загубим битката за умовете и сърцата на иракския народ". Изложените тук мнения са негови лични.