Маргарет Атууд е автор на повече от 20 художествени произведения. Романът "Разказът на прислужницата" се превърна в телевизионна поредица от 10 части през април, с 13 номинации и 8 награди Еми, 3 номинации и 2 статуетки "Златен глобус".

Преведохме това есе на Атууд, което е въведението към последното издание на книгата, за да ви запознаем с вдъхновението за и смисъла от "Разказът на прислужницата".

Марагарет Атууд за "Разказът на прислужницата“

През пролетта на 1984 г. започнах да пиша роман, който първоначално не се казваше "Разказът на прислужницата." Писах го на ръка, най-често върху онези жълти бележници, на които пишат юристите. След това преписвах почти нечетливите си драскулки, използвайки огромната немска ръчна пишеща машина, която бях взела под наем.

Клавиатурата беше немска, защото живеех в Западен Берлин, който беше обграден от Берлинската стена: Съветската империя беше все още силно действаща и нямаше да се разпадне в следващите пет години. Всяка неделя чувахме грохот от ударите на източногерманските военновъздушни сили, за да ни напомнят колко са близо. По време на посещенията ми в няколко страни зад Желязната завеса - Чехословакия, Източна Германия – преживях страха от това, че може да бъдеш шпиониран, мълчанието, спонтанната промяна на темите за разговор, обиколните начини, по които хората биха могли да предадат информация, и това оказваше влияние върху това, което пишех. Влияние оказваха и сградите със сменено предназначение. "Това тук беше… но вече го няма." Чувах такива истории много често.

Родена съм през 1939 г. и се превърнах в съзнателен човек по време на Втората световна война. Затова и знаех, че установеният ред може да изчезне за една нощ. Промяната би могла да дойде толкова бързо, колкото и светлината. Убеждението, че "Това не може да се случи тук" съществува независимо от максимата "Всичко може да се случи навсякъде, предвид обстоятелствата".

Преди 1984 г. отбягвах да пиша по романа си за година-две. Струваше ми се рисково начинание. Бях чела подробно научна фантастика, спекулативна фантастика, утопии и дистопии още от моите гимназиални години през 50-те години на миналия век, но никога не бих написала такава книга. Можех ли да го направя? Жанрът беше обсипан с капани, между които тенденция да се проповядва, склонност към алегория и липса на правдоподобност. Ако исках да създам една въображаема градина, то исках и жабите в нея да са истински. Едно от правилата ми беше, че няма да поставям никакви събития в книгата, които още не са се случили в това, което Джеймс Джойс нарича "кошмара" на историята, нито пък каквато и да е технология, която още не е налице. Без въображаеми загадки, без въображаеми закони, без въображаеми жестокости. Бог е в детайлите, казват. Дяволът също.

През 1984 г. основната предпоставка да започна, изглеждаше - дори и за мен - доста жестока. Бих ли могла да убедя читателите, че Съединените щати са претърпели преврат, който е променил някогашната либерална демокрация в буквално теократична диктатура? В книгата конституцията и конгресът вече не са либерални: Република Галаад е изградена на основата на пуританските корени от 17. век, които винаги са лежали под съвременна Америка, която мислихме, че познаваме.

Действието в книгата се развива в Кеймбридж, Масачузетс, дом на Харвардския университет, сега водеща либерална образователна институция, но някога пуританска теологическа семинария. Тайните Служби на Галаад се намират в библиотеката Widener, където съм прекарала много часове по лавиците, проучвайки предците ми от Нова Англия, както и опитите за магьосничество в Салем. Дали някои хора биха били оскърбени от използването на стената на Харвард като изложбена площ за телата на екзекутираните? (Да, и те бяха.)

В романа населението намалява поради токсичната среда, способността на хората да имат жизнеспособни бебета е повече от богатство (в днешния свят проучванията показват ясен спад на плодовитостта при китайските мъже). При тоталитаризма, или в което и да е крайно йерархично общество, управляващата класа монополизира ценните неща и съответно елитът на режима урежда да им бъдат дадени плодородни жени за прислужници. Библейският прецедент е историята на Яков, двете му съпруги – Рахел и Лиа, и двете им слугини. Един мъж, четири жени, дванадесет сина - но слугините не можеха да претендират за синовете си. Те принадлежаха на съответните съпруги.

И така, приказката се разгърна.

Когато за първи път започнах "Разказът на прислужницата", тя се наричаше Offred (бел.ред. Фредова), на името на главната героиня. Това име се състои от малкото име на мъж, Фред (Fred), и представка "o", обозначаваща "принадлежаща", така както е "de" на френски или "von" на немски език, или като наставката "son" (син) в английски имена като Уилямсън. В това име се крие и друга вероятност: "offered" (предлагана) обозначава религиозен ритуал, в който се "предлагат" хляб и вино на Евхаристията, или жертва, "предложена" за жертвоприношение.

Често ме питат защо никога не научаваме истинското име на главната героиня. Защото, отговарям, толкова много хора в историята са променили имената си или просто са изчезнали. Някои стигнаха до заключението, че истинското име на Фредова е Джун, тъй като от всички имена, прошепнати сред Прислужниците във физкултурния салон, Джун е единственото, което никога не се появява отново. Това не беше моята първоначална идея, но тя се вписва, така че желанието на читателите е добре дошло.

В някакъв момент, по време на писането, името на романа се промени на "Разказът на прислужницата", отчасти в чест на "Кентърбърийски разкази" на Чосър, но отчасти и заради вълшебните и народните приказки: Историята, разказана от главната героиня, отчасти взима -  за по-младите или дистанцирани слушатели - от невероятното и фантастичното, също като историите, разказвани от хора, оцелели след разтърсващи събития.

През годините "Разказът на прислужницата" е приемала много различни форми. Тя е била преведена на повече от 40 езика. Направен е филм по нея през 1990 г. Била е опера, а също така и балет. Превърната е и в графичен роман. A през април 2017г. - превърната в телевизионен сериал на MGM/Hulu. В него имам малка роля. Сцената е тази, в която мозъците на новопостъпилите прислужници биват промивани в нещо като съоръжение за превъзпитание на Червената гвардия, известно като Червения център. Прислужниците трябва да се научат да се откажат от предишните си идентичности, да знаят мястото и задълженията си, да разберат, че нямат реални права, но ще бъдат защитени до някаква степен, ако се приспособят и примирят с възложената им съдба, не се бунтуват или опитват да бягат.

Прислужниците седят в кръг, а Лелите, въоръжени с тасер (несмъртоносно електрошоково оръжие), ги принуждават да се присъединят към "порицаване на уличницата" - на Жанин, една от прислужниците, която разказва как е била изнасилена от група мъже като тийнейджър. "Нейна е грешката, тя ги е подвела" - това е песнопението на всички участващи в церемонията.

Макар че това беше "само телевизионно шоу" и те бяха актриси, които се кикотеха в кафе-паузата, а аз самата "просто играех роля", установих, че тази сцена е ужасно разстройваща. Беше твърде тежка, твърде много история се криеше в нея. Да, жените ще се съюзяват срещу други жени. Да, те ще обвиняват другите, за да отърват себе си: Виждаме това ежедневно в ерата на социалните медии, които дават възможност за групиране на рояци. Да, те с удоволствие ще поемат власт над други жени, дори – евентуално, и най-вече - в системи, в които жените като цяло имат оскъдна мощ: Властта винаги е относителна и в трудни времена всяка власт се възприема по-добре от никаква власт. Някои от надзираващите Лели са истински вярващи и си мислят, че помагат на прислужниците: В новата им роля те няма да бъдат изпратени да почистват токсични отпадъци, няма да бъдат изнасилвани, поне не от непознати. Някои от Лелите са садисти. Някои са опортюнисти. Те имат опит в използването на някои от установените цели на феминизма от 1984 г. - като кампанията срещу порното и по-добрата защита от сексуално насилие - и превръщането им в свое предимство. Или както бих казала: Истинския живот.

Което ме води до трите въпроса, които често ми задават.

Първо, дали "Разказът на прислужницата" е "феминистки" роман? Ако имате предвид идеологическия аспект, в който всички жени са ангели и/или толкова измъчвани, че вече неспособни на морален избор, не. Ако имате предвид роман, в който жените са човешки същества - с цялото разнообразие от характери и поведение, което е значимо - и също са интересни и важни, и това, което се случва с тях, е от решаващо значение за темата, структурата и сюжета на книгата, то да. В този смисъл много книги са "феминистки".

Защо е интересно и важно? Защото жените са интересни и важни в реалния живот. Те не са допълнение на природата, не са вторични играчи в човешката съдба и всяко общество винаги е знаело това. Без жени, способни да раждат, човешките популации ще изчезнат. Ето защо масовите изнасилвания и убийства на жени, момичета и деца, отдавна са характерни за геноцидните войни и други кампании, целящи да покорят и експлоатират населението. Да убиеш техните бебета и да ги замениш със свои, както правят котките; да накараш жените да имат бебета, които не могат да отгледат, или бебета, които взимаш от тях за собствени цели, да откраднеш бебета – широкоразпространен, древен мотив. Контролът върху жените и бебетата е белег на всеки потиснически режим на планетата. Наполеон и неговото Пушечно месо (бел. ред. войници, избивани за чужди интереси, "храна за пушки"), робството и вечно подновяваната търговия с хора – всички те се вписват тук. Тези, които насърчават насилственото раждане, трябва да бъдат попитани: Cui bono? Кой печели от това? Понякога този сектор, понякога онзи. Никога никой.

Вторият въпрос, който често се появява: Антирелигиозна ли е "Разказът на прислужницата"? Отново зависи от това какво се има предвид. Вярно е, че група авторитарни мъже взимат контрола и се опитват да възстановят една крайна версия на патриархата, в който на жените (както на американските роби от 19. век) им е забранено да четат. Освен това, те не могат да управляват пари или да имат работа извън дома, за разлика от някои жени в Библията. Режимът използва библейски символи, както всеки авторитарен режим в Америка несъмнено би: Нещо, което не биха направили комунистите или мюсюлманите.

Скромните костюми, носени от жените на Галаад, произлизат от западната религиозна иконография - Съпругите носят синьо като чистотата на Богородица; Прислужниците носят червено като кръвта при раждането, но също и като Мария Магдалина. Освен това червеното е по-лесно забележимо, ако случайно решиш да избягаш. Съпругите на мъжете, които са от по-ниска социална класа, се наричат "Econowives" (икономически съпруги) и носят райе. Трябва да призная, че бонетите, които скриват лицето, идват не само от викторианския костюм и от монахините, но и от опаковката на стария холандски препарат за почистване от 40-те години на миналия век, на която е изобразена жена със скрито лице, и която, като дете ме ужасяваше. В много тоталитарни режими са се използвали облекла, било то забранявани или налагани, за да се идентифицират и контролират хората – помислете за жълтите звезди или лилавото на римляните - мнозина са управлявали зад религиозен фронт. Това прави създаването на еретици много по-лесно.

В книгата доминиращата "религия" постепенно превзема доктринен контрол и познатите ни религиозни деноминации се унищожават. Точно както болшевиките разрушиха меншевиките, за да премахнат политическата конкуренция, а фракциите на Червената Гвардия се биха до смърт един срещу друг, католиците и баптистите бяха мишени, и дори елиминирани. Квакерите излязоха в нелегалност, а сега бягат по пътя към Канада - както подозирам аз, че биха направили. Самата Фредова има лична версия на молитвата "Отче наш" и отказва да повярва, че този режим е бил нареден от един праведен и милосърден Бог. В истинския свят днес някои религиозни групи водят движения за защита на уязвими групи, включващи и жени.

Така че книгата не е "антирелигиозна". Тя е против използването на религията като лице на потисничеството, което е съвсем различно нещо.

Дали "Разказът на прислужницата" е предсказание? Това е третият въпрос, който ми задават все по-често, тъй като силите в американското общество използват властта и приемат закони, които въплъщават онова, което те казваха, че искат да направят, дори през 1984 г., когато пишех романа. Не, той не е предсказание, защото предсказването на бъдещето не е съвсем възможно: Има твърде много променливи и непредвидени възможности. Да приемем, че е анти-предсказание: Ако това бъдеще може да бъде описано в подробности, може би няма да се случи. Но такова оптимистично мислене не зависи от което и да е от изброените.

Толкова много различни нишки са внедрени в "Разказът на прислужницата" - групови екзекуции, закони против разкоша, изгаряния на книги, програмата "Лебенсборн" на СС и кражбата на деца на Аржентинските генерали, историята на робството, историята на Американската полигамия... Списъкът е дълъг.

Но има една литературна форма, която още не съм споменала: литература от свидетелство. Фредова записва историята си възможно най-точно, след това я крие, вярвайки, че може да бъде открита по-късно от някого, който е свободен да я разбере и да я сподели. Това е акт на надежда: Всяка записана история предполага бъдещ читател. Робинзон Крузо води дневник. Така прави и Самюел Пийпс, описвайки Големият пожар в Лондон. Така направиха и много хора, живели по време на Черната смърт, въпреки че техните разкази често приключват внезапно. Така направи и Ромео Даллайър, който описва както геноцида в Руанда, така и световното безразличие към него. Така направи и Ане Франк, скрита в тайната си пристройка.

Има два вида читатели на разказите на Фредова: тези в края на книгата, на академична конференция в бъдещето (които са свободни да четат, но не винаги са толкова съпричастни, колкото е желателно) и индивидуалният читател на книгата във всеки един момент. Това е "истинският" читател, Скъпият Читател, за когото всеки писател пише. И много от тях ще станат писатели на свой ред. Така всички ние, писателите, започваме да пишем: чрез четене. Чухме гласа на книгата, която ни говори.

В резултат на последните американски избори страховете и тревогите се увеличават. Основната гражданска свобода се разглежда като застрашена, както и много от правата на жените, извоювани през последните десетилетия, и всъщност през изминалите столетия. В тази раздразнителна атмосфера, в която омразата към много групи, изглежда, се издига, и екстремисти от всякакъв вид изразяват презрението си към демократичните институции, сигурно е, че някой, а някъде - някои, бих предположила – записват какво се случва, докато го преживяват. Или пък запомнят и записват по-късно, ако могат.

Ще бъдат ли посланията им потиснати и скрити? Ще бъдат ли открити, векове по-късно, в стара къща, зад стена?

Нека се надяваме, че няма да се стигне до това. Вярвам, че няма.