В годините като журналист и човек винаги съм се вълнувала от осиновяването, вярвала съм, че трябва възможно най-откровено да се говори по темата. Защото иначе осиновяването седи като отворена рана, която покриваме с марли, а не лекуваме. Лечението всъщност е откритият разговор през сърцето, без задръжки, очаквания и морални норми и за трите страни: осиновени, осиновители и биологични родители. Защото може да се окаже, че рана няма, а има приемане и любов.

Така че срещата ми с Дора Прангаджийска беше пътят, по който да тръгна, а пътеводител се яви нейната книга "Благодаря ти, мамо" Пътят на осиновения от гнева до прошката.

За първи път български психотерапевт пише за осиновяването и чрез личния си опит, като съчетава в написаното своя извървян път, заедно с професионални съвети към личностното израстване изобщо. В текста са вплетени също така емоционални истории на осиновени, осиновители и биологични родители.

Дора Прангаджийска е неорайхиански аналитичен психотерапевт. От няколко години е част от екипа на Българска асоциация "Осиновени и осиновители", която работи за промяната на обществените нагласи към осиновяването. Това е процес, който авторката приема за своя лична кауза.

В моите представи това е книга за всеки един човек…

Постарах се да я напиша по този начин, за да бъде достъпна и интересна за по-широк кръг. От една страна, защото тя е едно чисто психологическо помагало какво се случва въобще с промяната на характерите, и от друга страна е шанс хората да се запознаят с темата.

Защото, ако е само за осиновяването, човек си казва – не, не, това не е моето, ако в момента не му е актуална темата, отлага прочитането, и въобще интересът е по-слаб, докато така всеки си намира собствени неща и книгата става по-увлекателна.

И като че ли най-интересните обратни връзки получих от хора, които изобщо не са свързани директно с темата. Едно момиче даде наименованието Четвъртата страна – това е обществото.

Но реалността е следната - 65 години мълчание по темата и съответно - пълното й табуизиране. Законовата рамка остава същата, човек може да получи информация за биологичните си родителите, единствено само ако съдът реши…

Много често съдът отказва, дори когато има някаква болест или състояние, което е нужно да бъде свързано с произхода на човека, но за съжаление няма практика, няма точна процедура, в която да се каже – може или не може. Изобщо достъпът до информация засега в България е много труден, да не кажа невъзможен.

При мен се случи абсолютно… случайно, имах късмет, това е  единственият съд в България, където ти дават свободно информация. Те ми предоставиха делото, но това наистина не се случва. И съм чувала от осиновени хора как деловодителката държи делото в ръката си, човекът е пред нея, на една ръка разстояние, и тя не го дава, защото казва – аз нямам право да ти съдействам.

Хората от съда бяха толкова човечни, те плакаха заедно с мен, когато ми предоставиха делото. Беше много емоционален момент. И си казах, Боже Господи, хората са съпричастни към темата, искат да помагат, а ние сме на светлинни години в нашето законодателство, всичко е такава тайна, толкова скрито, голямата част от делата са изчезнали, изобщо не се знае къде са, много е трудно наистина.

С узнаване на информацията кои са родителите ти, човек наистина ли се освобождава от травмата?

Това отново е индивидуално, няма такава формула, която за всеки човек да е еднаква. Зависи в каква среда е израснал, какъв е бил животът му. Има осиновени, които са гневни на родителите, които са ги осиновили, макар че в по-голямата си част са благодарни и много ги обичат. Дори снощи разговарях с един мъж, който има шанс да разбере кои са биологичните му родители, но ми каза – не мога, имам някаква морална спирачка, обичам толкова много майка си и баща си, че се притеснявам те да не разберат, че вече знам за осиновяването.

Има хора, които все пак не са расли в благоприятна среда, не говорим за насилие или за трагични обстоятелства, просто липса на достатъчно топлота. Тогава разбирането на тайната още повече задълбочава болката в тях. Те реагират така: ето затова не сте ме обичали достатъчно, защото аз не съм ваше дете. А истината е друга: не защото не е тяхно биологично дете, а може би защото самите родители са по-дистантни. Но едно такова отношение, понякога създава достатъчно въпроси при детето…

В крайна сметка една от основните цели на Асоциацията "Осиновени и осиновители" остава достъпът до информация.

Миналата година стигнахме до финала на разработване на проектозакона, трябваше да влезе за разглеждане, но така или иначе правителството се смени и беше отложен във времето. Преди няколко месеца, стартирайки кампанията и Националната седмица на осиновяването, имахме уверението на омбудсмана, че ще съдейства и се надяваме този закон отново да бъде придвижен, защото той беше готов.

И е един не лош закон, беше създадена експертна група към Министерство на правосъдието, специалистите проучиха практиката на европейските държави, на други развити държави по света и тази практика ни беше за пример. Като специалистите бяха внимателни в нашето изслушване, макар че ние в Асоциацията нямаме юрист и в чисто човешки план давахме нашето мнение, което беше отразено и в подготовката на проектозакона.

Много хора отстрани не разбират потребността на осиновения да търси биологичните си родители, след като е бил веднъж изоставен.

И на мен често са ми задавали този въпрос: защо търсиш? В психологията използваме едно понятие наречено интроекти, това са всички тези морални норми, предразсъдъци, скрупули, които обществото налага в годините. Тези интроекти формират нашите предразсъдъци по отношение на нашите културни особености, на географското ни разположение, въобще те са наслагвани във времето. Част от тези морални норми относно осиновяването са точно това – не трябва да познаваш произхода си и защо ти е нужно да знаеш кой те е създал.

Истината е, че тези интроекти започват да се формират в детето много по-късно, това става след четвъртата - шестата година. Тогава то започва да разбира от правилата, от етичните норми, а това разделяне с майката се е случило всъщност много по-рано, така че в осиновения човек, дълбоко в него стои потребността, напълно нарцистична и първична, да познава произхода си. Както аз казвам, да съедини онази разкъсана връзка, защото детето е било част от своята майка, чувало е гласа й, движело се е с нея, преживявало е емоциите й.

А това да не се разбира и толерира нуждата на осиновеното дете да знае произхода си е морална норма наложена някак си във времето от обществото от тогавашните разбирания. Бъди благодарен и това, другото знание, не ти е необходимо.

Аз си мисля, че тази тайна е била създадена в интерес на детето, тогава то е живеело в други времена. Преди не се е задавал въпросът какво точно преживява детето, не са отчитали рисковете за това какво ще се случи с него, когато преживее тази травма. Докато сега има много по-разбираемо отношение към детето още от самото начало, виждам как майките възпитават децата си, какъв е подходът им, отнасят се към детето като към един равностоен човек, който има желания, права.

Знам, че в обществото все още стои питането за това какво ти липсва, за да търсиш произхода си, това са две различни теми. Аз самата съм отгледана в семейство с много любов, с много топлина и в книгата го разказвам. До ден днешен моето семейство много ми липсва, има моменти, в които искам да споделя нещо единствено с майка си, тя е човекът, който би ме разбрал. Тази любов към семейството, защото това е истинското ти семейство, няма нищо общо с желанието да познаваш корена си. Няма нищо общо, това са две различни неща.

Желанието за търсене се корени в първичния нагон, той не е свързан с ума, където са предразсъдъците, мястото му е слънчевият сплит, там се раждат потребностите и тази потребност е толкова силна, толкова разтърсваща, че аз самата, когато разбрах, не спях седмици на ред, толкова силна енергия се ражда, толкова огромно желание да знаеш своя произход и своите корени. Това по никакъв начин обаче не намалява любовта към родителите, по никакъв начин не те отдалечава.

В книгата споменаваш, че през цялото време си чувствала през някакъв вид дълбоки усещания, че нещо има… Че съществува тайна.

Ние в себе си носим определено знание. От една страна това знание е на съзнателно ниво, когато вече се формира мозъчната кора и ние получаваме знанието отвън. Но дълбоко в себе си ние имаме и едно друго знание, което е много по-архаично, това е знанието за нашите прародители. Те са формирани на по-ранен етап от развитието на мозъчната кора, когато започва да се развива съзнателната дейност. Така че по някакъв начин това знание, че нещо се е случило, го има, разбира се, то не достига до съзнателната дейност, но някак си в теб работят всички тези процеси, т.е. случва се нещото, което те кара да си задаваш определени въпроси. Не знам дали хората, които четат сега, могат да си го обяснят, ако не са попадали в подобна ситуация. Дали биха си задавали въпроси за нещо, което се случило преди да имат съзнателна дейност, така или иначе това знание ние го носим и няма как да избягаме от него.

Аз и в книгата казвам - това, че осиновеният човек не задава въпроси на родителите си и на близките си, не означава, че не ги задава на себе си. Не можете да си представите колко много въпроси вълнуват осиновения човек!

Всяка изпусната случайно фраза, всяко несъответствие в някакъв документ, всяка снимка, в която не вижда мама бременна или незадоволителният отговор на въпроси, породени в него от други въпроси преди това, карат осиновеният човек да разсъждава, да анализира, да бъде по-наблюдателен, да мисли и това засилва неговата несигурност, и ако щете, неговото любопитство.

Ти по един доста трагичен начин разбираш тайната след смъртта на майка ти от "загрижена" съседка… Мислиш ли, че това те е белязало - самият начин, по който си разбрала… Ако бяха говорили с теб, ако родителите ти бяха разкрили тайната, как щеше да се чувстваш?

Ами не знам всъщност, няма как да знам как щях да се чувствам.

Разкриването на тайната в този контекст и в този момент, когато бяха изминали 40 дни от смъртта на майка ми, още повече засили тъгата ми по нея. Аз често казвам, че в трудните моменти ние се превръщаме отново в деца. Каквито и да са нашите умения, търсим на какво да се облегнем, за какво да се хванем и независимо на колко години сме, обикновено най-силното нещо, за което можем да се хванем, е нашият родител, и най-вече нашата майка, защото майката обича безусловно, безрезервно.

Независимо дали е топла или не, дали е дистантна или не толкова, майката е винаги на разположение. В този момент, в който наистина усетих рухването на моя свят и огромната болка, аз изпитах още по-голяма тъга, че нея я няма. Може би съм искала вътрешно да си поговоря с нея и да й кажа, че това, че съм осиновена няма никакво значение. Всичките пъти, когато съм й задавала този въпрос, дълбоко в мен е стояла потребността да отговори - да, така е… И аз да й кажа, че я обичам толкова много, че тази истина по никакъв начин няма да промени отношението и любовта ми към нея. И до известна степен знам, че не сме имали ресурс тогава за подобен разговор, същевременно ми е и тъжно, че не можах да й кажа колко много я обичам, независимо, че не съм била 9 месеца в корема й.

Как се казва, а не дали се съобщава тази истина, че детето е осиновено, това е въпросът?

Първо кога точно и как точно знае всеки един родител и го знае по-добре от мен. Българският родител като че ли повече се доверява на мнения на специалисти, отколкото на вътрешната си интуиция, на вътрешното си знание, на вътрешната връзка с детето.

Дайте си сметка, че всяко едно дете е различно и че всеки един родител е различен. Родителите най-добре знаят как да общуват, кога да кажат и как да го кажат.

Ако обаче направим едно по-голямо обобщение, за да дам все пак някаква насока, и аз, и в цялата асоциация смятаме, че е добре не да бъде казвано накуп всичко, не да бъде стоварено цялата истина в един единствен разговор. Защото това наистина може да бъде един огромен товар, който е възможно да затрупа детето. Ние вярваме, че е добре темата да бъде въвеждана много бавно, много постепенно, много внимателно. Сега на пазара има изключително много филмчета, приказки, книжки, история за осиновени животни, да речем, и, когато родителят чете на детето истории за осиновени животни от други животни, детето започва да свиква с това, че може да си от едно семейство пък да попаднеш в друго и да бъдеш отгледано със също толкова много любов.

Детето задава въпроси впоследствие и ние трябва да сме отворени като родители да чуем въпроса на детето и да намерим пространство през неговия въпрос да дадем отговор. Например то попита: защо не съм в твоето коремче на снимките, можем да кажем: защото си бил в коремчето на друга жена. Освен това сега се създават така наречените албуми на живота, в които се подреждат снимки, още когато детето е било в приемна грижа, и то започва да възприема много естествено това.

Ние въведохме също така традицията Щъркелов ден, за да могат осиновените деца да празнуват два пъти. Един път, когато са се родили, и втори, когато са взети в семейството, и по този начин да го преживяват като празник. Една моя близка позната, майка, която е осиновила детенце, ми разказа преди време, че са решили да празнуват Щъркелов ден. Дъщеря й знае, че е осиновена и, когато занесли торта в детската градина, била изключително щастлива, че ще празнува, че ще разкаже на децата, че е осиновена, че това е нейният Щъркелов ден. Майката сподели, че те отишли при учителката, предупредили я какво ще се случи, при което учителката не позволила да се спомене повода за празненството. Дъщеря й се прибрала изключително тъжна, защото останалите деца не разбрали защо е донесла тортата.

Все още е трудно в институциите, но от друга страна за мен е много радостно, че вече самите родители подхождат по този начин. И в някакъв момент, може и години да минат, в нашето общество, което е толкова рамкирано и с толкова тясно схващане по отношения на този казус,  ще започне да гледа по друг начин.

Нека да изведем отново моделите на поведение на осиновените, защото те са определящи до голяма степен за живота на хората…

Преди да стигнем до моделите на поведение, нека обърнем внимание, че когато се е случило това травмиращо за детето събитие - разделянето с майката, това е причина то да започне да се затваря в себе си, за да се спаси от тази огромна болка. Понеже най-сигурната част от него – другата половина от него – липсва, то преживява това като смърт, наистина с клетките си, и, за да се спаси, то преминава във фантазни светове и се затваря.

Това затваряне го поставя много често в една социална изолация и на него му е трудно навън, труден му е още контактът с хората. При друга част от случаите контактът е хипорболизиран, само за да не го изостави и да не го отхвърли светът. Тази първична травма предопределя следващите модели на поведение, тези модели на поведение са основа на неорейхянската школа, която аз практикувам, това са така наречените – подчинение, съблазняване и агресия или казано на наш език: това е доверие и слабост - да си позволя да бъда слаб - единият модел на поведение. Другият модел на поведение е да настъпя, да се отстоявам, да отстоявам границите си и третият модел на поведение, наречен съблазняване, да привлека към себе си, да бъда забелязан, да бъда харесан. Тези модели се развиват до шестата-седмата година на детето, когато се формира неговият характер.

Аз го определям като едни брънки, които са захванати една за друга, и ако първата е счупена, то, естествено, че всяка следваща няма да може добре да се захване за предходната, тоест неработейки още в началото първите модели на поведение, то вече се получава фиксация и неработене на следващите модели на поведение. Терапията всъщност цели да се стигне до това тези модели да станат работещи.

Връщам се към заглавието на твоята книга. Много от осиновените признават, че не могат да бъдат благодарни, особено ако са отхвърлени за втори път при опит да се свържат с биологичната майка…

За съжаление в България биологичните майки често не отговарят, ако децата им ги потърсят, точно заради тази стигма, това преживяване, облечено в срам, в дефицит, ако щеш и в омраза на обществото към биологичните родители. Те са сочени с пръст, те са дамгосани в годините и семействата им обикновено не знаят, съответно те се страхуват, че една такава тайна би разрушила взаимоотношенията им. Може би е така и затова ми се струва, че цялото общество има нужда да узрява в този казус.

Да, случило се е едно такова събитие, много често защитните механизми притъпяват тази болка на биологичната майка, много често това събитие и тази бременност са свързани с неприятни изживявания: или проблемна любов, или насилие, или нежелание от страна на родителите да помогнат и разберат. За да оставиш едно дете не ти е било толкова лесно, особено в миналото.

Осиновеният има право никога да не прости, но аз видях, че тази обида и този гняв рефлектираха върху мен самата. Самата ми реакция, като се стигнеше до темата, реагирах бурно – не искам да знам, тази жена не ме интересува, въобще една енергия в мен се пораждаше, която не е добрата енергия, тази енергия разболява, тези емоции не те захранват с хармонична симбиоза вътре в самия теб, а точно обратното - дисхармония и затова аз непрекъснато казвам: благодарността не я даваме толкова заради биологичната майка и прошката, даваме я заради нас самите, защото това ни хармонизира.

И сега казвам, да, ще ме заболи много, когато, и ако, тази жена ме отхвърли отново, защото аз съм подготвена и за това, много ще ме боли… Знам, че пак няма да спя седмици наред, обаче дълбоко в себе си аз съм простила, защото тази жена е имала право да вземе това решение и съответно това е нейната отговорност.

При теб, въпреки че до този момент не си се срещнала с майка си, при теб травмата изглежда… как да кажа, търся думата, не точно преодоляна, а…

Преработена. Така и го преживявам, защото дали си се срещнал с родителя, какъв е бил изходът, резултатът, какво се случва вътре в теб, зависи от теб самия. Аз за себе си смятам, че съм изработила този ресурс, че в терапевтичната среда съм успяла да направя тези крачки в това взаимоотношение с биологичната майка, макар и физически да не я познавам, защото според мен това не е конфликт между биологичната майка като физически човек и мен самата, това е вътрешнопсихичен конфликт, между мен и тази част от мен, която ме е изоставила, и смятам, че аз за себе си съм разрешила този конфликт.

Какво ще се случи навън, когато вътре човек е устойчив, центриран, балансиран, когато е намерил вътрешния си стожер, когато е пуснал корените дълбоко в земята си, тогава вероятността да бъде разклатен е много по-малка.

Какво би казала на родителите, които са решили да осиновят дете?

Бих искала да им кажа да тръгнат към срещата, когато усетят, че те самите са готови, когато са се разделили с очакванията, какво да бъде детето, с представите си за него, когато са се справили с това, че вероятно по биологичен път няма да станат родители, да са се сбогували с траурите, ако е имало такива, въобще ако те са в хармония и на чисто, тогава те могат да тръгнат към среща с детето.

Детето не ти е нито приятел, нито партньор. Много родители правят от децата си партньори, понеже партньорът им не е този, за когото са фантазирали, че искат да бъде, и затова формират от детето си, партньор, с когото да пазаруват непрекъснато, с когото да си споделят проблемите, и това дете поема една функция, която въобще не е негова, и това в годините със сигурност рефлектира по някакъв начин.

Разбира се, това не означава да няма приятелски отношения, но да не бъде детето само приятел, защото много често ги бъркаме тези неща. Освен това детето има нужда от авторитет до себе си, това го държи устойчиво, когато го усеща като такъв.

Всяко едно дете идва на този свят в очакване на любов и родителите му са длъжни то да я получи. Ако има други доминиращи чувства и емоции, които да потискат по някакъв начин любовта, защото нея я има при всички положения, не е дошъл още моментът за родителите.

Аз смятам, че към осиновяването е добре да се тръгва тогава, когато сърцето ти е отворено да даваш безусловна любов.