Снимка: Pixabay

Големите братя на Рамбо

Името на кино персонажа Джон Рамбо отдавна се е превърнало в нарицателно за нацепен мъжага, който изтребва дузини от лошите с огнестрелни оръжия, докато му свършат дори безкрайните муниции. После той доубива оцелелите с всичко, останало му под ръка, до тотална анихилация на врага.

Извън големия екран по бойните полета на земята са се подвизавали какви ли не богове на войната, но трима от по-новата история правят останалите да изглеждат нелепи. Челната тройка се съставлява от хора машини, които в комбинация биха унищожили цяла една армия. Част от историите за тях звучаха толкова невероятно, че трябваше да бъдат проверени от повече от един източника.

Алвин Йорк

Алвин Йорк

Американецът Йорк изкарва бурна младост на тежко пиене и още по-тежки сбивания по кръчмите на родния му Тенеси. Когато негов приятел е убит, Алвин минава в другата крайност и се превръща в религиозен въздържател и пацифист. Той е толкова отдаден на новата си житейска философия, че когато получава повиквателна за армията, отказва да се включи в редиците, заради убежденията си.

Това не минава, разбира се, а Йорк е изпратен на фронта на Първата световна война и през 1918 г. получава своята легендарна мисия.

Според самоубийствения план, той и още 17 войници е трябвало да превземат германски картечни гнезда. Мисията е успешна само в началото, когато отрядът успява да плени няколко германски войници, но това е забелязано и картечниците откриват огън. Йорк повежда оцелелите 7 в контраатака, но всички, освен него, падат покосени под дъжда от куршуми.

В този момент американецът се доказва като истински каубой и застрелва 20 германци едни след друг с пушката си. После Алвин остава без патрони, а петима от германците се втурват към него с щиковете си, но той вади пистолета и ги застрелва като пилци. Малко по-късно останалите немци трезво преценяват факта, че тази машина за убиване не е пропуснала нито един изстрел до този момент и се предават. Така Йорк съвсем сам пленява 35 картечници и 133 ужасени германски войници. Те не се предполагали, че американецът е много опитен стрелец, както всички ловджии от неговия край в родния му Тенеси.

За тази невероятна самостоятелна победа Йорк получава общо 33 медала, между които три френски и по един италиански и черногорски.

Когато се завръща у дома, Алвин е голяма знаменитост в Тенеси и лично губернаторът на щата го венчава за съпругата му. В по-късните си години Йорк страни от вестникарските заглавия и отказва да продаде образа си за реклами. В същото време той помага за отварянето на редица училища в родния си щат, а когато Голямата депресия фалира проекта, той продава фермата си. По-късно съмишленици плащат вместо него 25 хиляди долара на банката и доброто тържествува.

Алвин Йорк има намерение да се върне в армията за Втората световна война и да покаже на немците за втори за какво става въпрос. Военните му отказват да се върне на фронта, заради възрастта и влошеното му здраве или просто защото са искали и те да имат някакво участие в боевете. По време на войната Йорк пътува из военните лагери, за да се среща с войници и да ги учи как се правят нещата.

Защо е по-добър от Рамбо: 133 човека с 35 картечници не са се предавали на Рамбо. Всъщност, Рамбо не взима пленници.

Оди Мърфи

Оди Мърфи

Оди Мърфи вероятно е най-голямата легенда на фронта на Втората световна война. Въпреки това той няма добър старт, защото е отхвърлен от пехотинците и Военновъздушните сили. Накрая 16-годишното момче е прието в редовната армия през 1942 г., но се справя толкова зле, че военните не знаят какво да го правят, докато той разправя на всички как иска да се бие във войната.

Оди се оказва прав, а военните грешат. По време на десанта в Италия хлапето вече е доказана легенда – с множество убити нацисти, взривени танкове и пленени врагове. Той успява да направи това, въпреки че на няколко пъти се разболява тежко от малария и е хоспитализиран. Мърфи обаче може и още, а най-доброто от него предстои, когато е изпратен през 1944 г. в южна Франция.

Почти преди края на войната неговата част е охранява ключова позиция, когато насреща им излизат около 250 нацисти и 6 танка. Мърфи иска артилерийска подкрепа, докато неговите войници се изтеглят назад, за да оставят майстора да се оправи с проблема. И това, което Мърфи е направил, наистина звучи невероятно – той взривява един танк, влиза в него и започва да стреля с тежката си картечница по германците. Докато стреля и навигира артилерийските удари по радиото, един снаряд улучва танка му и американецът е ранен в крака.

Това не спира Мърфи да унищожи всичко, което се движи пред очите си, докато самият той е скрит сред дима и огъня на горящия танк. Той се връща при своите след повече от 1 час бой, в който разстрелва над 50 души с тежка картечница и навигира артилерийски удари, погубили още мнозина. Вече зад фронтовата линия Мърфи отказва да бъде изведен от бойното поле и повежда хората си в успешна контраатака срещу нацистите. Това е и последният му подвиг в истинския живот.

Армията прави всичко възможно да държи най-известния си войник далеч от фронта до края на войната, за да го ползва за рекламни цели. Оди Мърфи завършва Втората световна с три рани, преживял е малария и гангрена. На гърдите си има окачени 33 медала, включително френски и белгийски.

През 1945г. той се завръща у дома като национален герой, а лицето му е грее от корицата на списание "Life". Мърфи успява да осребри славата си по най-добрия начин – неговото име, както и младежкото му излъчване, са добра база за холивудска кариера. От герой на фронта, Мърфи се превръща в герой от големия екран, който взима участие в над 40 продукции, основно уестърни и военни филми.

Най-известната му роля е като него самия в биографичния филм "To Hell and Back" от 1955 г. Заснемането на продукцията, базирана на собствените му едноименни мемоари, връща Оди в кошмара на войната, от който той се опитва да избяга десет години. Мърфи публично признава, че откакто се е върнал от фронта страда от посттравматичен военен синдром и по-късно прави кампания за подпомагане на други бойци с подобни проблеми.

Всички мъки в този филм обаче са си стрували, защото "To Hell and Back" става най-касовият филм на студиото Universal до "Jaws" на Стивън Спилбърг през 1975 г.

Защо е по-добър от Рамбо: Щетите, които Оди Мърфи нанася на нацистите по време на войната, със сигурност надхвърлят тези на Рамбо от всичките филми за него. Освен това Оди не изглежда като Силвестър Сталоун.

Джак Чърчил

Джак Чърчил

Лудият Джак получава специалния приз в тази класация, защото неговото изпълнение съдържа автентична артистичност. Този невероятен образ е роден в Хонг Конг през 1906 г. и по-късно завършва военно училище. Служи в индийския британски корпус, където се научава да се свири на гайда. И това е важно, предвид какво следва.

През 1936 г. Чърчил напуска армията и се залавя с неща като епизодични роли като стрелец с лък в два холивудски филма. Той представлява Обединеното кралство на Световния шампионат по стрелба с лък през 1939 г., а през останалото време се прочува като изкусен гайдар.

Именно този артист войн патрулира с лък край френската защитна линия Мажино преди началото на Втората световна война. Скоро всички разбират, че Джак Чърчил няма страх от смъртта, по-луд е от всеки на фронта и държи да убива врага с лък. Това не му пречи или направо му помага да получи орден още в началото на войната, когато успява да преведе своята част през германските линии по време на отстъплението на Съюзниците. Чърчил е ранен в рамото и носи куршума в тялото си до края.

С времето всичките бойни другари разбират, че Лудия Джак е наистина сериозен в лудостта си. Германците, които през 1940г. нападат неговия отряд, също разбират това. Докато неговите хора се готвят за отбрана, Чърчил обявява, че ще застреля първия немец със стрела и точно това прави. Англичанинът е единственият, който е убил човек със стрела във Втората световна война.

Лудия Джак е толкова луд, че търси смъртта, но тя не го иска. Затова и геройствата му се нижат едно след друго по целия фронт на войната. По време на операция в Норвегия Чърчил повежда своите в атака с меч в ръка и гайда в другата, но отново е ранен. Когато се възстановява, той заминава с армията за десанта в Италия, където имено човекът с меча успява да плени 42 немски войници съвсем сам и за това получава още един орден.

Историята не завършва дотук. През 1944 г. той надува гайдата и повежда своите в нощна атака срещу германските позиции на остров Брач в Адриатическо море. Нападението е толкова неуспешно, че всички, освен Джак, са застреляни, а той е открит от нацистите да свири на гайдата си насред бойното поле.

Първоначално германците погрешно мислят, че Джак има роднинска връзка с премиера Уинстън Чърчил, заради съвпадението на фамилиите и се отнасят добре с него. По-късно разкриват истината и го изпращат в концентрационен лагер. Лудият Джак скоро успява да избяга, но е заловен на километри от морския бряг и е изпратен в австрийски концентрационен лагер. Заедно с други войници той пак успява да избяга и прекосява Алпите, преди да намери американски войници в долината на река По в Италия.

Когато е върнат в Англия, Чърчил веднага иска да се върне обратно, но войната в Европа приключва скоро след това, което е повече от добре дошло за германците. Лудият Джак се надява да хване боевете поне на Тихоокеанския фронт, но американските атомни бомби спасяват японците от това да бъдат стреляни с лък и сечени с шотландски меч. Според историята Чърчил бил изключително разочарован от края на войната.

След края на войната Лудият Джак още веднъж доказва невероятната си персона. Той заминава за палестинския протекторат с един шотландски батальон на британската армия. Там става свидетел на това как еврейски лекарски конвой попада в засада. Чърчил сам се изправя срещу оръжията на нападателите и се опитва да ги убеди да спрат насилието. Останалите живи евреи отказват помощта му, защото очакват техните военни сили да дойдат всеки момент и той се оттегля. По-късно англичанинът успява да евакуира мнозина от местната болница.

В годините след края на войната Лудият Джак известно време е военен инструктор в Австралия и там се запалва по сърфа. Когато се пенсионира, той си остава същия ексцентрик – например обича да сащисва пътниците във влака като изхвърля куфарчето си през прозореца всеки ден, на едно и също място. Чърчил обяснява, че го хвърля в задния си двор, за да не му се налага да го носи.

Англичанинът умира през 1996 г. на 89-годишна възраст.

Защо е по-добър от Рамбо: Защото е истински и неподражаем артист войн.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види