След големия успех на филма "Чия е тази песен“, който беше разказ за размирните Балкани и как трудно постигаме съгласие помежду си, дори когото става дума за една единствена песен, сега в най-новия си филм Адела Пеева се вслушва в думите "Да живее България" и как във времето този патриотичен призив се изражда в националистки крясък.

Все повече млади хора се афишират като отявлени националисти, а обществото подминава тези крайни настроения.

"Да живее България“ на Адела Пеева е сниман в продължение на близо три години. Изследва темата за национализма в България днес през погледа на учениците в едно старозагорско училище и през демонстрации като "Луковмарш".

Документалистката започва работа по него веднага след като завършва предишния си филм, "В търсене на Списаревски" (2014), който проследява живота на Димитър Списаревски, летец, загинал при боен полет през 1943 г., малко след като сваля американски бомбардировач.

Как всъщност Адела Пеева продължава темата…

Те ли ви потърсиха?

Да, с участниците във филма се запознахме по време на Луковмарш. Всички те идват от много градове на България. Бяха там и получих покана от техния ръководител, председател на сдружение "Вярност". "Госпожо Пеева, ние имаме шествие във връзка с геноцида на турците над българите и искаме да Ви поканим на нашето шествие да ни снимате.“ И така отидох да разбера и там вече ги видях, запознах с тези деца и с други по-млади хора, влязох в училищата. В Стара Загора ходих доста често, многократно в рамките на няколко години. Два пъти ходих да снимам шествията и за Трети март бях там…

Някои хора променят дори кардинални, радикални идеи, когато са основани на агресия и т.н., при вас имаше ли човек, който видяхте, че се изплъзва от лапите на тези крайни настроения?

В такъв кратък период, все пак 3 години снимки не е много дълъг период – не. Имаше един случай, при който въпросното момче отиде във Военното училище в Търново и трябваше официално да прекъсне активността си в това отношение, но колко е прекъснал не мога да кажа.

Как си представяте зрителя на Вашия филм, можете ли да му дадете някакъв образ?

Като Вас (смее се). Бих искала млади хора да го гледат, но се опасявам, че трудно ще стигне до такава публика. Тя гледа други филми и канали, по които по принцип се информира младежката аудитория, но аз смятам, че целият проблем идва от нас – възрастните, както и това, което става в нашата страна. Младите хора в целия филм са объркани. Затова мисля, че трябва радикално да се говори след филма за това какви принципи, какво изповядваме ние, какво искаме да се случва в училище, доколко искаме да забележим това, което става около нас и тези младежи, които носят факли, и тези ученици, които са 14 - 17 годишни да имат такава омраза в очите си. Тук не става вече дума за ученици, които само участват, защото те може да не участват в шествията, но омразата, която имат към турци, цигани, евреи, към собствените си съученици е потресаваща и ми е непонятно как може да се държат като възрастни, които са били някъде и са преживели нещо много страшно с всички тези хора, които те мразят. Как се стига до това нещо… Нямат ли срам и грях тези възрастни, които всяват такава омраза в душите на младежите.

Всъщност това е нещо, за което бих искала да се говори какво може да се направи, но не полицията или някой друг, а ние какво можем да направим, като почнете от интелигенция, от учители, от родители, от политика в образованието, от превантивни мерки и обучения, работа с учителите и децата. Не може идолът на едно 14 годишно момче да е Волен Сидеров.

Оказва се, че може, особено, когато е в управлението на държавата…

Да, може, защото никой не слага бариера.

Това, което мен най-много ме ужаси, че в Стара Загора те всъщност постоянно са обградени от възрастни хора, които ги подкрепят.

Всичко води към някакво криворазбрано патриотарство и показност. Едно момиченце, ученичка, казваше "Идват при мен и ми казват – не може така, ти довечера трябва да дойдеш на шествие“ - за някакъв местен герой, "и ако не дойдеш, ти не си българка и не те признаваме“.

А вие как разговаряхте с тези хора? Как реагирахте на техните действия, когато горяха плакат на благотворителна организация?

Специално този банер беше на организация, която тогава подкрепяше деца на бежанци в Харманли. Когато ме поканиха в Стара Загора и снимах шествие по повод геноцида и Трети март, аз се срещнах с техния ръководител и му казах, че все пак искам да ми се осигури възможност да се срещна, да говоря по-нормално с тези хора – какво искат, какво правят. И след като мина дълго време и му писах няколкократно, той се обади и каза – ето сега може......., палим колата и събираме екипа.

Чакаха ни на паметника на Самарското знаме, казаха, че там ще се снимаме и там говорих нормално с тях. Питах кой какво работи, как, защо. И в един момент те казаха: "Отдавна искаме да го направим, но сега решихме, че искаме да се случи тук и ще запалим този банер, защото това е нашият начин да изразим ненавистта си към тези хора, които правят така“ и го запалиха. Те не се  притесняват от това, не виждат нищо нередно.

Вие, естествено, като професионалист не си позволявате емоционални реакции, но е трудно човек да не реагира на нещо такова, което можем да наречем безумно.

Като говоря с някого, който и да е и, каквото и да каже, не смятам за нормално и редно да му кажа "Абе, ти какви глупости правиш…!“. Изслушвам хората.

Да, това е много важно за един документалист.

Хората не са нито безчувствени, нито глупави. Те много добре разбират кога ти лъжеш и кога злоупотребяваш с тях. И, когато видят, че някой като мен наистина се интересува от това, което правят, те говорят. Не можете да си представите хората колко много искат някой да ги чуе.

Дори с такива крайни и агресивни изкази?

Да…

Те в някакви моменти казваха "Обичаме България, обичаме знамето“… имаше такива емоционални нотки. В крайна сметка и ние обичаме България…

Да, разбира се, никой не мрази държавата си, все пак живее тука, има родители и т.н. Може да не харесваш строя, но тази земя с нищо не е виновна. Също, както като викаш "Да живее България“, на земята ѝ е все тая. Всичко става от човека до човека и с хората, нали?

"Да живее България" беше представен премиерно на "Киномания", както и в няколко софийски кина: "Одеон", G8, Дом на киното и Евросинема. Очакват се прожекции в Благоевград, Пловдив, Варна и Мездра.

 Предстои и прожекция в състезателната програма на фестивала на документално кино "Златен ритон" (16-22 декември) в Пловдив.

 Филмът ще направи първата си прожекция извън страната на 15 декември в театър "Максим Горки" в Берлин.