Бьорк отговаря на Бьорк: Несравнимата исландска суперзвезда прави интервю със самата себе си
С излизането на нейния нов сексуален, любовен и утопично настроен албум - Утопия, Бьорк поглежда назад към миналото и мечтае за нейното бъдеще.
Добро утро!
И така, в момента съм още доста заспала, но пък щастлива. Току-що изпратих последните файлове да се мастерират и албумът е готов. Бях помолена междувременно да напиша въпроси към себе си … хм… какво бих искала да бъда попитана. Не е лесно. Някои от клишираните въпроси са ми слабост, като например този: какво би казала на себе си като тинейджър. Може би ще мога да го преобърна?
Като какво би попитала бъдещото си аз?
Окей.
Може би си представям място сред природата, с цялата възможна топлота и любов във въздуха, която е нужна за правенето на музика, дали ще ми се случи? Аз вече имам нещо подобно, моята колиба в Исландия, но да е през цялото време така. Копнея за това толкова дълго време…
Също бих попитала за здравето и щастието на моите близки. И ако има нещо, с което мога да помогна? Но най-вероятно бих искала да знам дали оставам смела с музиката си.
Преди да заспя снощи се опитах да помисля за някои подобни на списание Normcore въпроси, но не бях достатъчно вдъхновена, трябваше да им отговоря, може би те са като загрявка за разчупването на ледовете по-късно. Като например всякакви буйни дневни ритуали, като това с пътя или пък тунела… Което ми напомня за "моста" в театъра и най-бавната разходка на актьорите от гримьорните до сцената с пълна гледка към публиката. Може би много по-епична и важна от самото представление.
Както и да е…
Първият същински въпрос е:
Каква е вашата връзка с флейтите?
Добре, като дете исках да се науча да свиря на обой, но майка ми не можеше да си го позволи, така че започнах да се уча на флейта и остана едно такова малко детинско чувство, че това е вторият ми избор и продължих да си го мисля и през шестте или осемте години, докато учих, зависи как ги броим.
Основният ми интерес към музикалното училище винаги е бил музикалната теория, която според мен е доста необичайно и зубраческо, особено за момиче. Всички останали се фокусираха повече върху инструмента си. Спомням си, че тропнах с крак на около 10 или 11 години, отказвайки да свиря музика от стари мъртви германци, някак те нямаха много общо с едно исландско момиче в края на 20. век.
Така че ми намериха един млад учител по флейта, който ме запозна със съвременната финландска музика за флейта, която беше толкова красива и доста фолк, много свързана с природата, но също така притежаваше и атонално авангардно звучене. Тя сякаш преливаше между древните народни мелодии и абстрактното звучене. Как да не я обичаш?
По това време започнах да свиря на флейта в пънк банди, например като "anna" и "glóra", мисля, че записите са в Youtube.
Също така, като гледам назад, наистина тренирах добре дробовете си с дишане и издръжливост, така че когато започнах да пея, което беше и отново вторият ми избор (WTF), защото всъщност исках да бъда барабанист, най-вероятно имах много наивен и непохватен глас, но пък за сметка на това бях развила убийствени бели дробове, въпреки че сама си го казвам сега.
Беше адски лудо, защото с този албум се върнах към всичко това толкова години по-късно, обръщайки се към не толкова "готината" част от моето детство, в което флейтите винаги са били малко неприятни, и всъщност осъзнавайки от дистанцията на времето една нишка, която ни е свързвала през цялото това време досега.
Чувствах също така, докато работих над последния си албум Vulnicura, че той всъщност ми позволи да изляза от тъмнината на загубата и скръбта, в които съм потъвала досега, изведнъж всички онези звуци, леки и пухкави, звучаха толкова привличащо.
Защо избра да работиш с Aлехандро Герси?
В края на работата ми по Vulnicura почувствах дълбока музикална връзка с него, също така и вина, затова че го въвлякох в толкова драматична и трудна тема, но в крайна сметка постигнахме лекота заедно.
Той изпълни моята мисия с такава елегантност и достойнство! Търсих да намеря друга гледна точка, където бихме могли да имаме идеалното утопично музикално сътрудничество, без тежестта на емоционалния ми багаж, като междувременно се породи някакво чувство за по-дълбока цел, което и до днес никой от нас не разбира докрай.
Това е, когато двама музиканти, всеки от които има възможност да излезе със самостоятелен албум, въпреки това го правят заедно. Обръщайки се назад към това, след като приключихме, искахме да се освободим от резервите и егото си, да загърбим патрархалността, йерархиите, всичко, и да навлезем в пълното освобождаване, където никой не е жертва. Този път той не е ограничен до адаптирането към песните ми, както беше при Vulnicura, мога да колаборирам с продуцент мъж без да се притеснявам, че ще ми лепнат етикет, че съм просто вокалист, и т.н. Така да приемем слабостите си и да ги превърнем в сила. Да останем уязвими. Пазехме си взаимно гърбовете, така всеки ставаше по-смел. Беше странно и това, че именно по време на работата по Vulmicura казах, че се обръща прекалено малко внимание на жените като продуценти. Може би точно в този момент се изискваше най-много смелост да се сработим, но в същото време да запазим достойнството си като музиканти.
Така е с всички борби за права, права за чернокожите не означава тяхното изолиране, а възможността да могат да живеят в едно общество с белите, но и да има равни възможности с тях. Същото е и с жените. Не зная от каква полза може да е изолираността. Намирам за много важно сега, когато всички сме много по-запознати с това, че сексизмът е отхвърлен, да търсим сътрудничеството, но не само момчетата да обират лаврите.
Сбъдна ли се утопичната ти мечта?
По отношение на равнопоставеността, свободата и предразсъдъците в правеното на музиката: да! Смятам обаче, че идеята на албума не е фанатично да се представя някаква идеалистична безупречност, а да се играе с представата за това какви са нашите фантазии, каква е реалността и как могат двете неща взаимно да си помагат. Да имаш смелостта да се бориш за първия си избор. Мисля, че във времето на Тръмп е нужно да имаме план, манифест, алтернатива. За нашия вид това е въпрос на живот и смърт. Като музикант усещам, че мога да предложа поетичната страна на музиката, според която след нещастията човек трябва да създаде нов свят, да го ушие или избродира, да си го измисли. Той няма да ни бъде даден, само защото го заслужаваме, нещата не работят така. Трябва да си представим нещо, което не съществува, да изровим дупка в бъдещето и да поискаме място за него. Това надежда за борба за територия в бъдеще. В днешния ден това ровене е утопия, но в бъдеще то ще се превърне в наша реалност.
Сега е моментът да кажа, че снощи някъде тук много ми се доспа или че разбрах, че е почти невъзможно да си задавам въпроси, че е изключително нарцистично, че много бързо получавам клаустрофобия в собствената си глава, затова започнах да си представям, че задавам на произволни хора, които харесвам, въпроси, представих си, че са хипнотизирани и мога да им задам само по един въпрос, но той ще бъде точно на място. След това ги записах, за да мога щом се събудя и вече съм ги забравила, да отговоря все едно никога преди не съм ги чувала.
Ето ги и тях.
Кое предпочиташ - забавленията или здравата работа?
По малко и от двете. Мисля, че като деца на природата ни сме създадени да сме или ловци или събирачи, които едва оцеляват, и за живота е важно да се създават неща. От друга страна, силно чувствам, че не трябва да се работи прекалено, намирам работохолизма за изключително непродуктивен. Например по време на работата ми със скандинавските училища за албума "biophilia" стана очевидно, че по-кратките учебни дни за сметка на повечето свободно време вдъхновява много въображението и не само прави децата по-щастливи, но накрая се появяват и много повече оригинални резултати. Виждала съм как работата до полунощ в най-големите градове наистина разрушава семейства. Пък и така на човек не му идват нови идеи, а само превърта старите до безкрай.
Позволяваш ли си да мислиш абстрактно?
Може би трябва да го правя повече? Трябва да кажа обаче, че понякога в разгара на решаването на загадки, като в края на миксирането на албума, например, преживях най-абстрактни и бързо протичащи моменти, особено в работния процес. Трябва да си позволявам да плувам свободно, за стигна до нови плодородни полета и да не се повтарям. На кратко казано: нещата стават абстрактни, когато са абстрактни. Не можеш да го планираш?
Какво правиш, за да не позволяваш на рутината да кристализира дните във вкаменена форма?
Ха, ха, ха, ха, това е вечното предизвикателство. Справям се с него само през половината от времето. Но жонглирането с децата и всичко останало, особено съобразявайки се с другите, на човек му се налага да е стриктен с датите. Аз обаче се опитвам да не планирам много напред, за да не се чувствам клаустрофобично. Като музикант ми е нужно много време да импровизирам, иначе не бих написала нищо.
Кой е любимият ти ритуал?
Мисля, че сутрините са ми най-ценни. Те могат да са най-магични, но и най-трудни, ако го объркаш. Целта е да останеш флуиден, но отворен към промени и различни хора, както и да въвлечеш всички. Вечерите са по-лесни, защото тогава разполагаш с всичките съставки на деня и по-лесно да усетиш кое ще ти се отрази добре и кой елемент ти липсва.
Колко важна е за теб сексуалната сила?
Страшно много. Това е движещата сила. Очевидно е, че не е само сексът, но е много важно да го включваме в общата химия на нещата.
Дава ми пространство, в което мога да бъда чута. Прави това, което те възбужда!
Обединяваш ли секса и любовта?
Абсолютно.
С кого най-много искаш да се срещнеш?
С приятелите си, о, Боже, била съм в студио прекалено дълго.
Кога човек се изпълва с живителна сила?
Като се слуша и създава пространство, в което може да бъде чут. Като прави това, което го пали.
Кога се чувстваш най-свободна?
Докато правя музика. Когато съм с приятелите и семейството си. Разхождайки се сред природата.
Сигурна ли си накъде те е повел животът?
Преди три години не. Тогава за първи път усетих, че нещо е сбъркано. Сега обаче да. Вече разбирам по-добре.
Колко рискове поемаш и доколко са безопасни?
Вероятно съм по-консервативна, отколкото хората смятат. Все още живея близо до мястото, където съм родена. Обградена съм от природа, приятели, роднини, много голяма част от живота ми е свързан с музиката по един или друг начин. В писането на песни и начина на пеене обаче бих направила скок с бънджи. Не казвам, че ще е успешен, но бих опитала.
Боиш ли се от това да не бъдеш чута?
Не повече от останалите, но моята слабост определено е клаустрофобията, така че шумът на големите градове и тежестта на бетона понякога ме задушават. Като цяло обаче се чувствам много благословена. Правя музика и хората все още я слушат, обградена съм от невероятни приятели, с които си говоря непрестанно и за всичко.
Вярваш ли в любовта?
Да.
Каква духовна субстанция би искала да остане след теб, когато вече те няма?
При работата с музиканти по време на записите обичам поеманията на въздух, кашлянето, при писането на текстове за песни пък обичам мириса им и чисто еротичното сливане или неговата липса... Онази някак мека, истинска координата/ситуация, в която двамата души се докосват несъзнателно и без усилия. Ако начинът, по който се справят или не се справят с това, бъде уловен, според мен ще можем да го наречем състоянието да си човек? Това звучи адски много като селф-хелп мъдрост. Да му се не види!
Харесваш ли хора, които не можеш да контролираш?
Определено не. Чувствам се най-добре сред равни, обичам чувството на постигнат баланс между 2 различни същества, които позволяват едно на друго да се движат с лекота и да разцъфват по най-добрия начин.
Колко уязвим трябва да си позволява човек да бъде, за да остава жизнен?
Ха, ха, ха, ха, тук явно вече много ми се е спяло, ха, ха, ха, ха. Мисля, че това е въпрос на постоянен баланс, да си достатъчно отворен, като в същото време гледаш да не имплодираш. Да запазиш скелетната си структура, но да гръдният ти кош да е отворен.
Това е предизвикателство за цял живот.
по wmagazine
