В деня на смъртта на едно големите имена на италианското и на световното кино въобще – Бернандо Бертолучи, решавам да пиша за друго обещаващо такова.

Защото това изключително изкуство продължава и днес, въпреки всичко, да ни приобщава, вълнува и дели с новите си идеи.

С какво обаче Сорентино е голям? Първо с това, че влезе със собствена естетика в киното, млад и ентусиазиран и с нужното упование и възхита пред безспорните киномайстори. Фамозен, незабравим е "Великата красота", връх в киното, изкачен без кислороден апарат, за да ни поднесе амплитудно усещане за сладка ирония, потопена в съвършена красота.

После с "Младост" се опита да стори същото…

С "Те" (което гледахме премиерно на тазгодишната Киномания 2018) Сорентино е тръгнал към филмовия епос, не само през една от най-оспорваните политически фигури в световен мащаб – Силвио Берлускони, но и през събирателния образ на италианския народ. Всъщност заглавието "Те" включва цялата причинно следствена редичка: АзТиТяТойТоНиеВиеТе.

Филмът е 2 часа и 30 минути и е съставен от две части. На нас той ни беше представен в цялост.

В този му вид е заложена една доста сериозна дължина, която според мен умишлено разводнява съдържанието и заложените ефекти. Очаква се, може би, че така ще се постигне по-сигурно катарзис, но уви нещата не стоят така просто.

Първата половина на филма еднообразно и протяжно с много визуални натрупвания по Сорентино ни вкарва в "wannabe" света на италианските мъже и жени, пищно и на моменти напълно откачено. Всички те искат на всяка цена да станат богати и известни.

Такова обещание следва от запознанството с Него, стига да се добереш по някакъв начин до Месията, Президенте, Харизматичния – Силвио Берлускони.

Към тази среща с цялата си посредственост лети един млад и амбициозен мъж – Серджио Мора (Рикардо Скамарачио), който е готов да използва всяка възможна красавица, включително и съпругата си, за да си осигури достъп да Него.

Сорентино собственоръчно изпразва красотата от смисъл, като едновременно с това постъпва по същия начин с младостта. Десемантизира ги и ни предлага да вкусим усещането за безкрайна празнота, еднаквост и безсмислие.

Към средата на филма, изплува и образът на Берлускони, изигран от обичания от Сорентино актьор - Тони Сервило ("Великата красота"). Той и тук се справя блестящо, макар всичко да стои бутафорно. След неговата поява започва едно усукване около образа на Берлускони, което в крайна сметка цели нещо.

Да го харесаме, да го разберем, да го оправдаем, на места дори да го съжалим. Това вече е избор на всеки отделен зрител, но той му е поднесен на тепсия.

Краят на филма, или така наречената втора част, е забавен умишлено, мен сериозно ме подразниха баналните житейски декламирания между Силвио и жена му Вероника (Eлена София Ричи). Тя се явява моралният барометър на всичко допуснато, който окончателно се чупи от отчитането на реалността.

Какъв е генералният извод от този филмов епос, че италианският народ винаги има нужда от Месия. Затова и Те, хората се появяват накрая, след като отново са си го избрали, но отчаяни и бедни, на колене пред един природен катаклизъм, в очакване да бъдат спасени.

Нещо, което и ние като народ много добре познаваме…