Израелският писател, който не иска да говори за Холокоста

Дрор Мишани е университетски преподавател, писател, преводач, специалист в областта на детективската литература. Венсан Касел и Ромен Дюри могат да бъдат видяни в екранизацията на дебютния роман на Дрор Мишани "Липсващото досие", представена в рамикте на "Синелибри" тази година с участието на автора.

Вашите романи са преди всичко с криминален сюжет. Как си обяснявате любовта на хората към престъплението като тема - както в изкуството, така и в реалността? Тази ирационална любов е толкова голяма, че хората като че ли сме дори разочаровани, ако нищо криминално не се случи?

Въпреки че преподавам история на криминалната литератира в университета в Тел Авив, нямам отговор на този въпрос. Това, което вероятно хората намират за привлекателно, е нарушаването на правилата. Това насилие, което те самите не могат да изпълнят в ежедневния си живот, но също така и усещането във фикцията, че редът отново се въдворява. В личния ни живот, както и в обществото, насилието е много често срещано, но понякога ние не го виждаме. И криминалните романи ни напомнят за него. Всъщност нямам истински отговор на този въпрос.

Има автори, които много обичат да ползват документални материали за създаването на историята - полицейски протоколи, досиета, материали от съдебното следствие - все някак се добират до такива документи и ги имплементират в текста. Вие как работите?

Самото престъпление не е основната част, така че проучването чрез документи помага - аз съм правил изследвания, работил съм с полицаи, с доклади, но това, което представлява самото престъпление, е едно камъче, подобно на камъчетата, които падат във водата и създават вълни около себе си. Така че то не е в сърцето на историята, а създва последствия за семействата на жертвите. Резултатът от престъплението е една вълна от тъга, болка и страдание, както за семействата на жертвите, така и за самата жертва и всички наоколо. Полицейските документи помагат, за да може романът да звучи реалистично, за да може читателят да не си каже "това няма как да се случи", но престъплението не е самото сърце на историята.

За съжаление, Източна Европа, в това число и България, е много добър източник на криминални сюжети, при това достойни за песимистични екзистенциални романи. Това проблем ли е във вашата държава и виждате ли литературата като длъжна да се занимава със социално значими теми?

В Израел ние все още нямаме традиция в писането на криминални романи и мисля, че причината за това е, че ежедневните, битовите престъпляния не се отчитат като важни. Националните престъпления, военните, войната между Израел и Палестина, тероризмът са все теми, на които се отдава по-голяма важност. Моята цел, започвайки тази серия от романи, беше да изведа на преден план ежедневните престъпления и да разменя йерархията на престъпленията, защото всъщност насилието на мъжете над жените е също толкова важно и също толкова политическо, колкото и националните престъпления. Това е обръщане на йерархията и на човешките драми, на човешките истории. Например първата ми книга, която е публикувана в България, е за изчезването на едно 16-годишно момче. Изчезването на това момче не е свързано с някакъв подобен конфликт - то не е отвлечено от терористи, не е свързано с Холокоста, това е една, така да се каже, универсална трагедия, която може да сполети всяко едно семейство - в Израел, България, Съединените щати или Китай. И това, което чувствах, че искам да попитам израелския читател, беше: дали може да се заинтересува от история като тази, от престъпление като това, от съдбата и вярата на това малко момче, дори ако това не е свързано с големите теми, които обичайно занимават израелската литература.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види