Всяка сутрин 89-годишната старица с оранжева перука и екстравагантно облекло на точки излиза от психиатричната болница и се разхожда през 2 квартала. Крайната цел на разходката е студиото, в което японката прекарва часове и покрива платна с психоделични линии и петна. Всеки ден художничката работи, разпределя задачи на асистентите си, прави кратка почивка, за да звънне на най-добрия си приятел, а вечерта се връща обратно в болницата, където я чакат медицинските сестри и останалите пациенти. Така минават повечето дни на Яой Кусама – една от най-известните и дейни художници в света, чиите изложби събират милиони посетители.

Халюцинациите и бягството

Независимо от яростната съпротива от страна на семейството Кусама си спомня как майка й късала току-що завършените работи – момичето рисувало ежедневно. След това била приета в училище за традиционна живопис в Киото, където не се вясвала особено, тъй като предпочитала да си рисува сама в стаята без ничии укази и напътствия. Спомените на Кусама, свързани с детството, звучат много мрачни – баща й бил много вятърничъв човек и постоянно имал романи с различни жени, а майка й – "студена бизнес лейди", която биела децата и изпращала Яой да шпионира баща си, за да знае за всичките му изневери.

Художничката смята, че травмите от ранното й детство са допринесли за психичното й заболяване – момичето имало визуални и слухови халюцинации, както и мании, с които опитвала да се справи, като рисувала това, което вижда. Тя прекъсва всякаква връзка със семейството си, когато отказва на няколко потенциални младоженци и на 27 заявява, че заминава в САЩ. В отговор майка й й дава определена сума и й предлага повече никога да не се връща у дома. През 1957-ма Яой поставя ефектна точка на този период от живота си, като изгаря пред дома на родителите си 2000 нейни картини, зашива доларите в палтото си и заминава в Ню Йорк, за да стартира нова история в американското изкуство.

Обсесии и мрежата на безкрайността

В паметта на Кусама остава гледката от самолета към вълните на Тихия океан – връхлитащи една върху друга, повтарящите се патерни напомняли мрежести структури, които после ще станат визитка в творчеството й. Кусама никога не разделя творчеството си от психичното състояние, като нарича изкуството си "обсесивно". Рисува платна, стени, себе си, други хора, дори и коне с цветни кръгове, като по този начин се опитвала да подреди мислите си и да се отърве от маниакалните си идеи, като им намира визуален израз.

През 1967 снима филм "Kusama’s self-obliteration", в който се опитва да се разтвори в заобикалящия я свят, за да стане отново част от вселената. Тя обяснява, че като халюцинира вижда мрежите на безкрайността – невидими нишки, които свързват всички предмети и същества в света в единно цяло.

Безкрайността на Кусама е изпълнена с радост и покой – самата тя смята, че работите й са изпълнени с единство, мир и любов. Това става ясно и по имената, които дава на картините – "Безкрайна душа", "Моята безкрайна любов" и др.

Мъжкият свят и плагиатството

Плановете, които има – да покори Америка, много скоро трябва да бъдат преразгледани – в това време арт обществото в Ню Йорк  принадлежи само на мъже – жените нямали свои изложби, дори и кураторките и галеристките отказвали да поставят жени художници. Друго обстоятелство, което пречило, било това, че Кусама е чужденка – мъничка японка, която се обличала в ярко кимоно, за да се отличи от тълпата.

Настойчивата Яой успяла да направи връзки в артистичните среди благодарение на Джорджия О‘Киф – още докато била в Япония започнала да си контактува с известната художничка, като й изпращала свои акварели. Екзотичната японка предизвикала любопитство у нюйоркчанката. Така Кусама лесно направила приятелства с много известни художници. За съжаление, много от тях приключили с разочарование – например Анди Уорхол толкова се впечатлил от нейната инсталация "One thousand boats", че после взаимствал похвата на повтаряемостта и направил "Cow wallpaper". И за жалост подобни случаи имало много.

Освен финансовите трудности, новината за смъртта на баща й и Джоузеф Корнел, с когото живяла 10 години, допринесли за влошаване на състоянието й – халюцинациите станали все по-интензивни и плашещи, маниите-неконтролируеми, и това довело до опит за самоубийство. През 1977 г. тя се връща в Япония, където продължава да се занимава с изкуство като арт терапия в психиатрична болница, където живее и до днес.

Тялото и протеста

Кусама винаги възприема тялото си преди всичко като ефективен инструмент за творчество – организира голи антивоенни протести и събира хиляди съмишленици, които искали да се съблекат заради света заедно с художничката. Веднъж дори тя предложила да прави секс със президента Никсън и в замяна искала да спрат военните акции във Виетнам – когато новините стигнали до японската преса, семейството й изкупува всички вестници в родния град Мацимото, за да скрие този позор.

Тя лесно се разсъбличала заради изкуството, но не един път е споменавала за паническия си страх от секса и плашещите видения, свързани с него. Художничката се чувствала добре в компанията на хомосексуални мъже, които били в изобилие сред познатите й. През 1968 тя организира лятно събитие с първия гей брак в Ню Йорк и ушива сватбена рокля за двамата. "Хомосексуалните тогава се криеха, а аз исках те да излязат пред обществото без да се срамуват. Исках обществото да признае съществуването им" – обяснява Кусама. Едва през 2015 година САЩ разрешава гей браковете.

Кусама била готова да се бори не само с хомофобите и правителството, но и с арт институциите – тя организира един от голите си пърформанси в градината на MoMA, като заявява, че в музея на съвременнот изкуство няма нищо "съвременно", а през 1966 година пристига на Венецианското биенале и излага картините си под названието "Нарцистична градина" на една пейка пред един от павилионите. Следващият път, когато работите на Кусама са във Венеция е през 1993 – след 20 години тя се завръща като първата жена представител на Япония на биеналето и първата жена художник, удостоена с лична изложба на японския щанд.

Признанието и Instagram

Сега Кусама е на 89 и тя няма намерение да спира. Японката смята, че е жива благодарение на творчеството и на неговото терапевтично действие. Тя рядко се разсейва от работа и даже се оплаква, че има толкова много идеи, а ръцете и четките не успяват след тях. Тя работи много бързо, като произвежда стотици нови работи за година и се притеснява, че няма да успее да каже всичко, което иска.

Неочаквана роля в съдбата на художника изиграват социалните мрежи – "Огледалните стаи", инсталациите с кръгове и мащабните психоделични скулптури се оказват идеален материал за Instagram. През 2017 г. в Токио Кусама отваря персонален музей – пред чудатата сграда няма опашки, но причината за това е, че вътре можеш да попаднеш с предварително записване, а билетите са изкупени с месеци напред. Нейни изложби жънат огромен успех в Центъра Помпиду, MoMA и други заслужени музеи, дори има колаборация с Louis Vuitton. През 60-те години Кусама е била "позорът на града", като дори я изтрили от училищния списък, а днес учениците в Мацумото изучават творчеството на Кусама.