Когато през 2014 година научих за самоубийството на Робин Уилямс, не можех да проумея защо е постъпил така. Та това беше един от най-големите комици и изумителни актьори на нашето време. С всички онези фундаментални за киното образи, които създаде, в една или друга посока, през цялата емоционална скала. Питах се, защо, защо постъпи така, Роби?

От болка, разбира се, от огромно всепоглъщащо страдание, причинено от дегенаративно мозъчно състояние. Не просто Паркинсон, а изключителното рядката деменция с телца на Леви. От това слабоизвестно мозъчно заболяване буквално губиш своето "Аз", като си потопен в страх, тревожности, делюзии и загуба на паметта. Когато започнаха да излизат изказвания на неговата последна съпруга, че той буквално се е отървал от всекидневно мъчение, ме хвана срам. Срам от самата мен и моите зрителски очаквания, че едва ли не комиците не страдат, не се предават, не са тъжни, винаги изваждат от задния си джоб някоя шегичка, с която да запушат болката. Уви, мозъкът ни понякога решава така да ни заблуждава, сякаш е напълно отделен от същината ни, истински терорист.

Изминаха 4 години откакто Роби се обеси в къщата си на 11 август, точно тези дни по HBO излезе документалният филм на Марина Зеневич със заглавие "Робин Уилямс: Влезте в ума ми". Дълго (разбирайте няколко дни) се колебаех дали да гледам филма, защото се притеснявах, че ще ме разстрои твърде много. А след като го сторих, бях убедена, че ще мога да пусна емоциите, само ако ги опиша. Ето, правя го вече… Но този филм е като самия Роби – и весел, и тъжен, на моменти откачен, в други тих и спокоен.

Така е направен, че да бъде повече интимно преживяване, сякаш наистина буквално си влязъл в главата на Роби и се разхождаш, почукваш там, отговаря ти ту той, ту най-близките му хора.

Самият актьор разказва свои мисли и преживявания на фона на много неизлъчвани до момента кадри от неговия личен архив, както и от изпълненията му по различни сцени. Ще видите и много емоционални интервюта на негови прочути колеги и приятели като Били Кристъл, Ерик Айдъл, Упи Голдбърг, Дейвид Летерман, Стив Мартин.

"Робин Уилямс: Влезте в ума ми" проследява живота и развитието на кариерата на актьора, когото, освен с невероятните роли, ще запомним и с мисълта, че на всеки от нас е дадена и искрица лудост, и ако изгубим и нея, сме едно нищо. 

Но нека започнем от детството, където се образуват всички онези пролуки на нещастието, несигурността и самотата, които впоследствие се опитваме неистово да запълваме през остатъка от живота ни.

Бащата, който е вечно напрегнат, често отсъстващ търговец на коли, с когото няма съществена връзка, и майка му, която описва като брилянтен комик. Тя забавлява семейните гости с доста откачени номера. Робин признава, че тя го вдъхновява да бъде актьор.

След лутания в изучаване на политически науки, той решава да се отдаде изцяло на изкуството и компанията на хубави жени. Впоследствие се записва и в престижното актьорско училище "Джулиард" в Ню Йорк. Започва и да излиза на сцената на клубове, за да разсмива хората. Запознава се с бъдещи велики комици като Дейвид Летерман, Били Кристъл, който пък му остава верен приятел до края на дните му.

Всички те, пък и вие ще се убедите сами, споделят, че Робин е бил истинско явление. Толкова ярко и мощно, че неговите съвременници си казват - май се появихме в погрешен момент, ние разполагаме просто с подготвени шегички, а той изригва от импровизация, несравним ум и тонове умопомрачително смешни скечове.

Големият успех за него идва с участието му в телевизионната поредица "Морк и Минди". Заедно с това той се впуска във водовъртежа на Холивуд, който закономерно го засмуква. От втория сезон на шоуто той започва да се друса. Безкрайни партита, шум и интерес от страна на всички го правят зависим. Човек, който просто не може да спре. След трагичната смърт на Джон Белуши, когото Робин вижда за последно жив, започват етапите на въздържание, придружени от алкохолни вълни, които го превръщат в алкохолик. Битката със зависимостите е завинаги.

Успява обаче през годините да докаже таланта си, да стане част от големи филмови проекти, които до голяма степен превръща в значими. Носител е на "Оскар" за най-добра поддържаща мъжка роля за участието си във филма "Добрият Уил Хънтинг" (Good Will Hunting, 1997), както и на две награди "Еми", шест награди "Златен глобус" и четири награди "Грами". Той е на 13-то място в списъка на "100 най-големи комици за всички времена". Отличен е и с две номинации за "Оскар" – за ролята му на учителя по английски в "Обществото на мъртвите поети" (Dead Poets Society, 1989 г.) и на бездомника в "Кралят на рибарите" (The Fisher King, 1991 г.).

Също така Робин има три брака, като във филма ще чуете разказа на първата му съпруга Валери. Той е и любящ баща на три деца от първите си два брака. Зак – първородният му син, също участва във филма с цялата си емоция, която споделя пред камерите. Синът му споделя, че често е усещал, че баща му смята, че не заслужава всичко това.

Не искам да ви разказвам целия близо двучасов филм за Робин Уилямс, това си е ваше пътешествие, което все някога ще намерите сили да поемете, ако не сте го сторили вече. Защото "Робин Уилямс: Влезете в ума ми" успява да покаже живота на един извънземен талант, който, за да притежава цялата тази енергия и бързина, е плащал цена. Било то в утеха в наркотиците, било то като е навъртал по 100 км на ден, за да успокои мислите си. Но както казва Били Кристъл, смехът е най-големият наркотик за комика, да успееш да разсмееш цялата тълпа. Онова моментно одобрение, което получаваш, което може би си очаквал цял живот. Одобрението към самия себе си.

Ще отлича във филма още само два момента – участието му със Стив Мартин в един от най-важните текстове за театър за 20. век - "В очакване на Годо" и включването му на Наградата на критиците за 2003, когато е номиниран с Джак Никилъсън и Даниъл Дей-Люис, като те двамата поделят наградата, а Робин прави най-забавното включване-реч, което някога съм виждала.

Сбогом, Роби, сега вече можем някак си да се простим, благодаря ти за смеха, за смисъла и за онази искрица, която запали в мнозина от нас…