Гергана Змийчарова е актриса. Тя е художник и фотограф също. Лицето й става популярно с ролята на Жана Д'Арк от сцената на Драматичния театър в Габрово, под режисурата на съпруга й Петринел Гочев. Пак под негова режисура в момента Гергана играе в "Майстори" на камерна сцена на Народен театър. Виждали сте я още като Жулиета от "Ромео и Жулиета" и в "Голямата печалба" на сцената на Благоевградски театър. Гергана и Петринел имат четири деца - три негови и едно общо. От всички връзки около нея, Гергана разказва за тази със себе си.

Защо се съгласи да участваш?

Защото се стреснах! В първия момент си казах "Да говоря за тялото си – публично? Абсурд!" После се замислих – защо да е такъв проблем? Често казано, в очите на много хора минавам за жена, която няма от какво да се оплаче по отношение на тялото си и все пак не ми се иска да говоря за него – след толкова години опити да го приема и обичам. Помислих се, че може би трябва да участвам – и като личен експеримент и като някакъв опит да се разбера… и не на последно място, защото дори онези, които в нашите очи "нямат от какво да се оплачат" също са много често неуверени, държа това да се знае.

Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имала ли си моменти, в които си изпитвала необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?

Жалък. Опитът със самочувствието ми е жалък. Твърде, твърде рядко съм се чувствала наистина спокойна за това, което съм. Знам, че изглеждам доста самоуверена отстрани, но това е един от често срещаните начини човек да прикрие неувереността си. А да си неуверен е жалко, независимо от качествата и от външния вид на човек. Винаги съм смятала, че е по-добре да имаш самочувствие без особено покритие, отколкото да си талантлив, красив и интелигентен комплексар. Опитвам се да възпитавам децата си, че са красиви, че са хубави, че телата им, лицата им са прекрасни, че могат да постигнат всичко, за което мечтаят – че човешкото същество има неограничен потенциал... Доколко ми вярват – това е друг въпрос. Но за повечето хора, примерно за 99% от човечеството, това и без друго е вярно – огромна част от хората са родени прекрасни и имат по рождение качествата и потенциала да бъдат каквото си поискат.

Изпитвала ли си срам от тялото си? Мислила ли си си някога, че трябва да изглеждаш по различен начин, за да бъдеш успешна/щастлива/реализирана... ?

Аз лично бях кльощаво, леко хлапе. В първи клас тежах 18 килограма. Всяка нощ до влизането в пубертета, всяка нощ сънувах, че летя… Спомням си, че още заспивайки усещах как тялото ми се вдига над кревата. Все ми казваха, че съм слаба, а мама казваше "не си слаба, нормално дете си!" А аз не се занимавах с това тогава – слаба-неслаба, беше ми леко, хубаво, бях красива! После тялото почва да се променя… не, че не съм била подготвена – родителите ми са направили каквото са можели, за да ме подготвят и все пак… променяш се – външно и вътрешно, външно – по-бързо. Никой не е достатъчно готов за това. Нямам спомен чак да съм се срамувала някога от тялото си. Не страдам от стандартните женски комплекси, че носът ми е голям или, че бюстът ми е малък… но и винаги ми се е струвало, че не съм достатъчно хубава и достатъчно слаба. Моля за извинение за това, което сега ще прочетете – не вярвам на никой, който ми казва че съм "доста слаба" или дори "прекалено слаба"… липсва ми 18-килограмовото аз, което нощем лети. И не, не страдам от анорексия – храня се, спортувам, понякога си казвам "леле, колко съм готина", но през по-голямата част от времето, като всяка друга жена, гледам пиците с тъжен поглед и подминавам сладоледа… И все пак някак успях да "надскоча" факта, че никога не съм се харесвала напълно. Не съм подчинявала живота си на външния вид. Избирах професии, за които външния вид не е от значение… до момента, в който не реших да стана актриса. И тогава неочаквано открих, че хората ме виждат по начин, доста различен от начина, по който се виждам аз.

Имало ли е моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?

Да, имало е. Всъщност всеки път, когато се кача на кантара и видя цифра, която не ми харесва, тревожността ми взима връх над рационалността. В крайна сметка става дума винаги за плюс-минус килограм, килограм и половина, понякога става дума дори за грамове… това е чиста лудост – да се тревожиш за 500 грама примерно. Изобщо – тревогите за тегло; тревогите за това дали зъбите ти са достатъчно бели и дали косата ти е достатъчно гъста; дали миглите ти са достатъчно дълги… всичко това са страшни глупости, нали? Един ден всички ще сме стари и, което е по-лошо – болни, може би. И тогава ще си вадим младежките снимки от прашните лаптопи и, независимо как изглеждаме на тях, ще ни се струва, че сме били много хубави…

Повтарям си това когато видя, че съм качила два килограма и когато жената в огледалото не е тази, която искам да видя. Знаете ли… не завиждам, не, но се възхищавам на всички хора, които живеят добре със себе си; в комфорт с това, което са. Аз самата винаги съм вярвала, че така трябва да е. Опитвам се да уча и децата си да се харесват и обичат, а на мен самата ми е трудно и знам, че не давам добър пример… обаче не знам къде сбърках…

Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?

Някъде към 20-тата си година открих, че харесвам факта, че съм жена. Минала съм през периода на "мъжко момиче", "на тати момчето", "пич"… После се обърнах с обич към факта, че съм родена в женско тяло и, слава богу, с женска психика. Мисля, че любовта на мъжа до мен допринесе много за това да приема себе си и най-вече факта, че съм жена. Харесва ми да бъда жена – намирам не само удоволствие, но и някакъв много красив трагизъм в това. Вероятно същото важи и за мъжете, които са щастливи да са мъже. Но не бих искала да съм на тяхно място. Те носят твърде голям товар на плещите си. Живеем в свят на тестостерон, каквото и да си говорим. Свят на големи очаквания и изисквания към мъжете. И да бъда жена в този свят за мен е много по-леко и поносимо. Да нося рокля; да помоля някой мъж да ми пренесе куфара; да имам извинение, че не мога да паркирам; да се гримирам; да бъркам ляво и дясно и това да е окей; да износя и да родя собственото си дете - за мен това са привилегии, които никой мъж няма – това по отношение на социалните роли. Освен това ми харесва фактът, че нямам косми по гърба. Да бъдеш жена и да отстъпиш възможността на мъжа да бъде мъж прави живота по-лесен. Смятам, че бъркаме като възпитаваме момичетата да се съревновават с момчетата. Това ще прозвучи ретроградно и глупаво (често ми се смеят, когато го казвам), но аз ДЕЛЯ хората на мъже и жени. Създадени сме различни. И това не е случайно.

Как мислиш за секса? Каква роля е играл той в живота ти?

Дълбоко убедена съм, че сексът е форма на общуване, близост, израз на емоции, веселие, забавление за теб и още един, скъп на сърцето ти човек. В този смисъл не вярвам, че сексът сам по себе си е нещо съществено, без онзи специален човек, с когото искаш да бъдеш по всякакъв начин. Заради това не вярвам в изневярата, в мимолетните приключения за една нощ, една седмица или месец. Сексът е прекрасен начин да бъдеш единствен за някого и той да бъде единствен за теб – всяко друго удоволствие (хранене, разговори, смях, шеги, философстване, слушане на музика, танци, разходки, игри) би могъл да споделяш и с приятели и с познати, и дори със случайни хора. Сексът е територия на изключителна близост и недостижими изживявания между теб и любимия. Вътре във връзката той е един от пътищата към другия! Извън връзката сексът е задънена улица.

Хората казват, че различните партньори могат да ти дадат различни изживявания. Скромният ми личен опит сочи, че с един скъп, любим, обичан партньор можеш да имаш безброй различни преживявания – от много дълбоки, почти трансцедентални, до очарователно нелепи, смешни, нежни, тъжни, неистови, спокойни… всякакви сексуални преживявания. В моя личен живот има една наистина съдбовна любовна среща – тази с мъжа на живота ми. От първия миг на тази среща и до ден днешен сексът е път само с две посоки – от мен към него и от него към мен – наш си таен път в джунглата. Там няма място за трети хора. Надявам се, че това е завинаги.

Виждала ли си себе си като майка, когато си била малка? Ролята естествено ли пасна на събитията в живота ти? Как промени отношението към тялото ти (твоето собствено отношение и отношението на другите около теб към него); твоето отношение към другите около теб?

Винаги съм знаела, че един ден ще имам син. От друга страна мечтаех за куп деца. Не ми се връзваше тази мечта с дълбокото убеждение, че ще родя един син… Но в момента, в който осъзнах, че съм влюбена в баща на три деца… нещата си дойдоха по местата. Станах доведена майка на три деца на 20 години. В живота ми влязоха две малки момиченца и едно още по-малко момченце. Минахме заедно през доста неща, докато родих сина си, а после минахме заедно през още повече неща. Сега тези деца са две млади жени и едно голямо момче, а аз си давам сметка за всички грешки, допуснати спрямо тях; за онези моменти, в които съм можела да съм по-нежна, по-разбираща, по-добра… но си давам сметка също така, че не е било лесно на 20 години да се справям с това. Този опит – да се появят заедно с любовта веднага и децата, ме промени много – форсира ме да порасна, накара ме да се чувствам родител още преди физически да бях станала такъв. От смело, авантюристично момиче ме превърна постепенно в жена с големи отговорности. И целия ми живот се подчини на децата – да им дам добър пример; да участвам във възпитанието им; да им помогна да пораснат щастливи, но и отговорни хора; да им дам обич, разбиране, подкрепа. В един момент се обърнах назад и осъзнах, че са минали десет години и вече съм дала каквото съм могла. Осъзнах също, че децата не винаги осъзнават какво си жертвал за тях и че възрастните са длъжни да приемат и това с разбиране и с любов … Дадох си сметка, че така както детето ти може да ти разбие сърцето – никой друг не може! И че родителят въпреки всичко винаги е готов всичко да прости. Като се замисли човек, че всеки от нас е нечие дете… родителството е едно безценно училище, което те обръща назад към теб самия в миналото и те учи на прошка, на разбиране и на любов във висша степен! И не случайно съществува тази шега – че бабите обичали внуците, защото само те можели да отмъстят на децата им! Чудела съм се като дете що за глупост е това, а сега (къде на шега, къде не чак толкова на шега) често се чувам да казвам на доведените си дъщери, че им пожелавам да имат дъщери и когато някоя от тях роди момиче – аз ще черпя поголовно!

Къде се намираш в момента – в конкретен и философски план?

В личен план – в дома, в който искам да живея; с мъжа, с когoто искам да бъда; работейки това, което обичам; обградена с хора, които харесвам. Във философски план се намирам на бойното поле на вечната битка между Доброто и Злото, която се води извън мен и с още по-голяма сила вътре в мен. И се озовавам ту на едната страна, ту на другата. Мислех някога, че в тази битка човек може да застане на страната, на която смята, че трябва да бъде, но … с годините се убеждавам, че да контролираш себе си и да вървиш по правилен път, дори когато знаеш кой е той, е трудно. Все повече се надявам, че физическият финал за мен ще дойде докато съм на правилната страна.

Още вдъхновяващи истории може да прочетете на кожа.org.