Силвия Петкова е актрисата, която видяхте за първи път като Жената в постановката "За мишките и хората", а след това сте виждали във филмите "Лов на дребни хищници", "Радостта и страданието на тялото", "Нашите малки различия". От 2011 година е в трупата на театър "София", където може да я гледате в "Пипи дългото Чорапче", "Тирамису", " 4 Стаи ", "Скачай" и "Напразни усилия на любовта". През 2012 година доби още по-широка популярност с ролята си на учителката по литература г-жа Димитрова в сериала "Революция Z", а през 2016 я видяхме в "Под прикритие".

Защо се съгласи да участваш?

Разбрах темата и реших, че може би ми е време да се замисля над тези въпроси.

Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло? Кога забеляза тялото си?

През цялото си детство се срамувах, че съм момиче, защото това не ми помагаше в хулиганските ми отношения с момчетата в квартала. Когато гърдите във втори клас започнаха да болят и да се развиват, осъзнах, че трябва да се примиря с природата си.

Доста късно забелявах женското си тяло честно казано. Като плувкиня никога не съм се замисляла как изглежда тялото ми, а колко сила и издръжливост съдържа то. Мисля, че последните години в гимназията у мен се появи някаква незначителна наченка на суета.

Моята майка най-много страдаше, че не съм нежно сладко момиченце с рокли и панделки, много ми се караше, че се обличам в широки рапърски дрехи. До ден днешен го прави, а пък аз все още взимам от нея назаем някое стилно тоалетче, когато ми се наложи. Иначе обкръжението ми ме е приемало винаги такава, каквато съм.

Как започна връзката ти с тялото и как се е променяла през времето?

Ами определено трудно се създаде тази връзка. Като цяло мен наистина повече ме вълнуват вътрешните процеси у човек, а не обвивката.

С ужасна досада приех всички женски процедури.

Цикълът беше шок, обезкосмяването най-отегчителното нещо, сутиен отказвам да нося и до днес. През годините просто всичко стана нещо естествено.

Започнах да се гордея, че съм жена и да се чувствам различно, когато съм положила грижи за себе си и изглеждам добре. Започнаха първите диети и всички момичешки занимавки - лакиране, мазане с лосиони, боядисване на косата, но за кратко.

Определено не съм кокетка. Предпочитам максималната естественост. Спортувайки през годините какви ли не спортове, никога не съм го правила заради външната промяна, ами заради усещането вътре в мен след тренировка. Чак сега, когато наближават последните дни на двайсетте ми години и дарих живот на сина ни, осъзнавам че оттук нататък няма да е толкова лесно да се чувствам добре в кожата си. Че трябва да положа конкретни усилия, за да запазя тялото си конкурентноспособно в професията си. През бременността със същата досада както в детството си, се мажех, за да избегна стриите, ходех на йога, но основно заради бебето и защото вярвам, че още от корема започва отглеждането, възпитанието и орисването. С една дума - мисля, че тепърва активната връзка между мен и тялото ми предстои.

Чувствала ли си се оценявана и отхвърляна/приемана заради начина, по който изглеждаш (отрицателен/положителен)? Чувствала ли си се дискриминирана или оценявана на полов принцип?

Лично моята карма и съдба е да съм силна, да разчитам на себе си и да се справям както мога.

Чак сега започвам да се уча, че да поискаш помощ е прекрасно.

Че мъжът се чувства на мястото си, когато е полезен, и че жената трябва да си позволи понякога да бъде жена, нежна и ранима...

Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши?

Страх ме е от битовите и ежедневни рутинни действия. Страх ме е да не загубя детското си изумление от красотите в дните. Страх ме е от скуката и застоя. Страх ме е от умората и безразличието.

Имало ли е моменти, в които не си можела да се справиш с тях (страховете) и си имала нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?

Много често напоследък се тревожа излишно, но може би е нормално за една млада майка и съпруга.

Как се промени светоусещането ти след като роди? Как се промениха страховете ти, отношението ти към тялото ти, към другите около теб?

Определено има промяна във всяка област на живота ми. Капсуловала съм се и изцяло съм се отдала на детето и мъжа си. Изтощението ме е отдалечило от хората, но най-близките си остават винаги близо!

Страховете са си все същите, но борбата с тях е по-задълбочена вече.

Към тялото си съм търпелива, но не особено грижовна за сега. Просто приоритетите са с нов ред сега. И това е прекрасен етап от живота на всяка жена.

Мислите ни ще сътворят красивото, затова се стремя да не съм безжалостна към себе си.
Къде се намираш в момента – в конкретен и философски план?

В Лодка сякаш... някои дами ще разберат какво точно имам предвид... Сякаш се нося по мъглива река заради умората покрай новороденото детенце. Но тази умора само майките могат да я разберат, всички други го приемат като драматизиране и лигавщина. Чувствам се щастлива и спокойна, но силите понякога не ми стигат за типичната широка усмивка. Много копнея да попътувам, понеже не съм излизала от София от година – а това за мен не е добре.

Иначе определено усещам , че съм на прага на нещо ново и голямо. Влизам , за да се отдам!

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?

Защото то е огледалото на душата. Имам любим цитат: "... избирам да се издигна над проблемите на моята личност и да осъзная величието на моята същност..."

Когато сме в хармония със себе си, осъзнаваме че този инструмент - тялото ни, е най-изумителното ни огледало! Ех, как го формулирах! :)

Още вдъхновяващи истории може да прочетете на кожа.org