Снимки: Getty Images

Писатели в изгнание

Животът на писателя най-често е тежък – малцина са намерили признание за труда си, а почти всички пишещи хора са имали сериозни финансови затруднения. Има само един вариант битието на един автор да се усложни още повече и това е, когато му се налага да се крие. Като хора на културата, писателите са сред носителите на свободното слово и критичната мисъл. Заради това тази съвсем малка прослойка от обществото често е била на прицел.

Ето някои от най-интересните случаи на писатели в изгнание:

Виктор Юго

Един от най-известните френски писатели, Виктор Юго също така е политически дисидент и социален активист. Целият живот на Юго по един или друг начин е разкъсван от различни политически визии, още дори преди той да бъде роден. Наполеон е провъзгласен за император, когато Юго е на 2 години, а баща му Леополд, който иначе има републикански убеждения, служи като висш офицер в армията му. Майка му Софи пък е силно религиозна привърженичка на роялизма. Когато родителите се разделят, малкият Виктор попада под силното влияние на Софи, затова става отдаден католик и роялист. Тези му убеждения остават до Френската революция от 1848 г., когато той преминава в републиканския лагер.

Авторът се пробва в политиката и през 1848 г. е избран за представител в Националната асамблея на Втората република, но скоро напуска консервативната партия, защото речите му против бедността, смъртното наказание и платеното образование за децата дразнят съпартийците му.

Юго обаче отива по-далеч и през 1851 г. публично определя новия император Наполеон III като предател на Франция. Подгонен от властта, той бяга в Белгия, но там той също предизвиква скандал, защото в статия в местен вестник обвинява правителството, че не дава убежище на бягащите бойци на френската комуна. Гневна тълпа белгийци се опитва да нахлуе в дома му и да го линчува още същата вечер.

Поради всичко това Виктор Юго продължава изгнанието си на британския остров Джърси. Не след дълго той е изгонен и от там, защото в друга статия критикува английската кралица Виктория. През 1855 г. писателят се мести още веднъж – на съседния остров Гернси, където пише политически памфлети против Наполеон III, които са забранени във Франция, но въпреки това стават много популярни. Авторът прекарва 15 години на острова и отказва да се върне, дори когато Наполеон III предлага амнистия за противниците си. Юго обаче смята, че ако приеме да бъде амнистиран от своя враг, това ще омаловажи критиките му към него.

По време на изгнанието Виктор Юго пише някои от най-забележителните си творби, сред които е романът "Клетниците". Юго се завръща във Франция, след падането на Наполеон III от власт през 1870 г. и в крайна сметка се оказва щастливец - с изключение на един кратък престой отново на Гернси, авторът прекарва остатъка от живота си в своята родина.

Салман Рушди

Рушди от самото си раждане се намира в няколко реалности едновременно. Той е роден в Мумбай, докато Индия все още е част от Британската империя, но произхожда от мюсюлманско семейство.

Писателят предизвиква международна реакция, отвъд очакваното, когато излиза четвъртата му книга – "Сатанински строфи", през 1988 г. Книгата предизвиква възмущение сред консервативните мюсюлмани, защото те считат, че тя е обида към техния пророк Мохамед.

Заради това "Сатанински строфи" е забранена в 13 мюсюлмански държави, но дори и в страни като Южна Африка, Танзания и Венецуела. Отзвукът е толкова масов, че предизвиква безпрецедентни случаи на насилие сред мюсюлманските групи по целия свят. Книгата е изгаряна публично, а книжарниците, където е продавана, са взривявани. Дори неколцина от нейните преводачи са убити.

Ситуацията започва да става опасна и за самия писател, след като през 1989 г. иранският религиозен лидер Аятолах Хомейни издава "фатва" с насърчение за убийството на Рушди. Той попада под закрилата на английската полиция и когато Иран обявява награда за главата му, Великобритания къса дипломатическите си отношения с азиатската страна.

Рушди е странен случай на писател, който е принуден да се крие в собствената си държава. Неговото изгнание продължава в САЩ, където авторът живее от 2000 г. Към момента иранските политически лидери твърдят, че вече не го преследват, но религиозинте водачи не са отменили фатвата, нито пък наградата за главата му.

Данте Алигиери

Данте е активен участник в политическия живот на родния си град Флоренция. През 14 в. Италия е разделена на множество малки градове-държави, които воюват помежду си, защото едните подкрепят папата и се наричат гибелини, а другите – Свещения римски император, и се наричат гуелфи.

Данте е толкова отдаден на каузата на гуелфите и Флоренция, че дори лично участва в сражения срещу войски на папата. След това той става политик в града и заема множество различни постове.

Неговата политическа формация се разцепва в началото на 14 в. като неговата партия на Белите гуелфи взима властта и започва да гони членовете на вражеските Черни гуелфи от Флоренция. Нещата се обръщат, когато френски войски завладяват града и поставят Черните гуелфи на власт, докато Данте е в Рим, като част от делегация при папата. Новите управници не се бавят с присъдата за него – той е обвинен в корупция по времето, когато е бил в управленския елит на града, и е осъден на две години изгнание, както и да заплати огромна глоба.

Поетът не плаща глобата, защото не се признава за виновен, освен това той няма никакви пари, след като цялото му имущество е запорирано във Флоренция. Заради всичко това Данте е осъден на вечно изгнание и е заплашен от изгаряне на клада, ако се върне.

Той никога не се отказва от идеята да се завърне и дори участва в няколко неуспешни опита за преврат срещу Черните гуелфи, а след това поетът започва да скита из градовете-държави на днешна Италия. През това време той намира своето вдъхновение и пише своята "Божествена комедия", а произведението е вмъкната мъка от живота в странство.

Данте натрупва много омраза към враговете си и когато през 1310 г. свещеният римски император Анри VII от Люксембург нахлува на полуострова, поетът пише до него с молби да унищожи управляващата партия във Флоренция, като дори посочва по име някои от личните си противници в града.

Именно заради тези писма Данте не е включен в общата амнистия, която получават противниците на Черните гуелфи във Флоренция. Нещастието му е още по-голямо, защото императорът успява да превземе града през 1313 г., но умира на следващата година, което прекратява всички шансове на поета да се завърне в родния си град.

През 1315 г. Данте живее във Верона, когато Черните гуелфи предлагат нова амнистия, включително и за него. Условието е той да бъде публично порицан и да заплати голяма глоба. Поетът иска да се прибере в родния си град, но условията са прекалено тежки и той отказва. Заради това неговите врагове във Флоренция го осъждат задочно на смърт, като присъдата включва и наследниците му.

Така Данте никога не се завръща във Флоренция. Властите в италианския град отмениха официално присъдата на Данте Алигиери през 2008 г.

Исабел Алиенде

Алиенде е родена в Перу, където баща й е чилийският посланик в страната. Томас Алиенде изчезва безследно през 1945 г. и семейството се мести в чилийската столица Сантяго, където майка й се омъжва повторно. Вторият баща на Исабел също е дипломат, който е назначен първо в Боливия, а после в Бейрут. Самата Исабел получава добро образование, защото посещава американско частно училище, а в Ливан посещава английско частно училище. През 1970 г. новоизбраният президент на Чили - Салвадор Алиенде, назначава втория й баща за посланик в Аржентина. Тук е моментът да се отбележи, че президентът и писателката са роднини, защото Томас и Салвадор Алиенде са братовчеди.

Исабел работи като преводач, журналист и телевизионен водещ до преврата на генерал Аугусто Пиночет през 1973 г . Фамилията й привлича вниманието на новата власт и всеки Алиенде попада в смъртна опасност. Майка й и вторият й баща едва оцеляват след опит за убийство в Аржентина, а самата тя получава писма със смъртни заплахи. Заради всичко това Исабел бяга във Венецуела, където в следващите 13 години работи като журналист.

През 1981 г. тя разбира, че дядо й е на смъртен одър и пише писмо до него, което да поддържа духа му. Писмото се разгръща в книгата "Къщата на духовете", която е сред най-ярките примери на магическия реализъм в латиноамериканската литература. Първоначално книгата е отхвърлена от издателите в Южна Америка, но на следваща година е издадена в Испания и веднага постига голям успех. По ирония на съдбата през същата година генерал Пиночет сам сдава властта след референдум в Чили.  

В наши дни Исабел Алиенде живее със семейството си в САЩ.

Оскар Уайлд

На върха на славата си ирландският писател и драматург Оскар Уайлд е обвинен в содомия от бащата на своя любовник – лорд Алфред Дъглас. Уайлд е посъветван от приятелите си да избяга във Франция, но той отказва и става жертва на грозен съдебен процес. Уайлд е много известен по това време, а връзките му с мъжки проститутки в Лондон лесно могат да бъдат доказани и това го превръща в сензация за медиите. Някои от неговите платени любовници дори свидетелстват против него в съда, но срещу тях не са повдигнати същите обвинения. В крайна сметка Уайлд е осъден на две години тежък труд между 1895-1897 г., като това е максималната присъда за такова обвинение по онова време.

Отвратителните условия в затвора, оскъдната храна и дългите часове на труд влошават здравето на автора и той припада по време на религиозна служба. По-късно Уайлд е преместен в друг затвор, където получава правото да пише и да чете свободно. Когато е освободен на 18 май 1897 г. той отплава за Франция и никога повече не се завръща на Острова.

Отвъд Ламанша Уайлд живее под името Себастиан Мелмот – на името на християнския светец свети Себастиан. Мелмот идва от името на героя Мелмот от книгата "Melmoth the Wanderer" на неговия прачичо Чарлс Матурин. По това Уайлд е разделен от децата и съпругата си, въпреки че тя продължава да му праща месечна издръжка. Писателят продължава и връзката си Алфред Дъглас, но двамата се разделят още през същата година под натиск от семействата си.

Всичко това се отразява на писането на Оскар Уайлд и лека-полека той се отказва от литературата с думите : "Мога да пиша, но вече не чувствам радост от това." Уайлд прекарва последните си дни в самота и алкохол. Умира от здравословни проблеми на 30 ноември 1900 г.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види