Снимка: Диляна Флорентин

Владимир - непознатият

"Аз горя в тази професия и това усещане не умира."

Всеки си има своята представа за Влади Ампов - Графа, познаваме го от дете, слушали сме го през годините, видяхме как израства, как се променя и уляга като артист. Независимо дали сме фенове на музиката му или пък тя е минавала покрай нас, Графа си остана несводим към българската сцена с благородния псевдоним, който напълно му приляга, и с добротата, която излъчва.

Лично за себе си мога да кажа, че този разговор ми показа земния и напълно искрен Владимир, който е готов да сподели и радостта, и болката си. Защото на тази Земя, все още въпреки славата, суетата и вечно уголемяващото се его, ние оставаме хора, с нашите си страхове, мечти и любови. Много близки, а понякога напълно еднакви.

След една от най-големите загуби в живота му – смъртта на неговата майка Антоанета, и след огромния успех на концерта в Арена Армеец, Влади е готов да говори. Чуйте го по различен начин.

 

Ако можеше да се върнеш назад по своята вътрешна духовна пътека, на кои моменти би се спрял и защо?

Много е интересно, аз съм на такъв етап от живота си, в който се връщам изключително често в детството си. Може би загубата на майка ми отключи нещо в мен – излизат постоянно спомени с нея и не само, връщам се много в миналото. Сигурно защото и аз имам деца, които възпитавам, и правя някакъв паралел постоянно със себе си – как аз съм се чувствал като дете. Сега като родител се опитвам да не правя нещата, които са наранявали мен като дете, но това понякога неминуемо се случва.

Ти навлизаш в една много интересна възраст (на 21 юли Влади става на 40), която е между младостта и зрелостта, време за разни равносметки, но би ли могъл да определиш в този момент своя най-бляскав успех?

Да, мисля си, че това беше миналата година с осъществяването на концерта в Арена Армеец, защото това в крайна сметка не е лесна задача и не всеки може да я изпълни, и не всеки се осмелява изобщо да го направи. Този концерт го почувствах като някакъв свой връх.

Напрежението беше огромно, тъй като аз се съмнявам във всяко нещо. По време на подготовката преминавах през много крайни състояния – веднъж си вярваш, че ще напълниш залата, после пък се прокрадва съмнението, че ще се провали целият проект. Всъщност аз и екипът ми бяхме подготвени за умерен успех, но всъщност изпълнихме плана на максимум и сложихме табелката "разпродаден".

Снимка: Красена Ангелова

А можеш ли да определиш момент на провал?

О, да, имало е много такива моменти… Аз смятам, че моят успех е дошъл много по-бавно и късно и е бил много постепенен. Ще направя един паралел с Арена Армеец, имах един такъв случай, когато бях на 17, бях поканен да участвам в един общ концерт. Тогава се явих с първата си рок група – "Зелен хайвер", малко момче – тийнейджър и май не беше подходящото място да свирим и пеем. Публиката започна да ме освирква брутално и тогава музикантите тръгнаха да си прибират инструментите в калъфите и просто казаха, че няма да излязат. Хвана ги шубето.

Даже и аз сега се чудя на себе си – казах им: не, излизаме на сцената! Те бяха с такива леко треперещи крака и ръце – ти сигурен ли си, чуваш ли, това са 2000-3000 човека, които те освиркват.

В крайна сметка излязохме. Това беше безценен урок в живота, който получих тогава. В началото бях започнал с денс песни, а 90-те години бяха определено по-алтернативни в България. Имаше доста рокендрол, за разлика от сега...

По онова време бях решил да направя завой и да тръгна с рок група напред, само че хората все още не знаеха това нещо. На първото парче си ни освиркваха, но ние забихме много здраво, на втората песен публиката започна да се колебае – имаше и освирквания, и аплодисменти. На третата имаше пълно мълчание, на четвъртата ни изпратиха с аплодисменти. Звучи малко като захаросана приказка, но това за мен е урок, който си взех тогава. И до Арена Армеец винаги съм имал един такъв вътрешен страх да не се повтори това нещо.

Това са сложни ситуации, които новите изпълнители, появявайки се във формати, не могат да усетят. Те не минават през тази цедка, изведнъж се качват на голямата сцена, изведнъж стават популярни, което е нож с две остриета и много бързо падат надолу. А човек наистина трябва да мине през различни етапи, за да разбере каква е тази професия.

През 2005 издаде книгата ти "Белезите по гърба ми" – защо беше важно за теб да я напишеш?

Всъщност съжалявам че, оттогава не съм писал… Аз не съм писател и нямам самочувствие за това и никога не е имало претенция в написването на тази книга от позицията на писател, по-скоро от тази на музикант, който има какво да каже.

Тогава имаше някаква статия, в която доста оплюха книгата и я описаха като автобиографична, което е по-скоро невярно, защото тя е пълна с импресии, художествени текстове. Нещо се преобърна в мен и спрях да пиша, което осъзнавам, че е ужасно тъпо. Не че не пиша някакви неща, но не ги издавам.

Но със сигурност ще направя още една книга…

Даже съм си го поставил като задача, не защото трябва, а защото имам нужда, събрал съм много емоции, които не мога да изразя само с музика.

Снимка: Нели Куртева

Чувствал ли се различен на музикалната сцена, че не се вписваш в своеобразното статукво от скандал и големи дози фалш? И съответно самотен и неразбран…

Да, много често, не можех да осъзная защо не се получават някои неща. Преди доста години  си бях говорил с един издател, тогава той ми каза, че музикалният пазар не е готов за това, което аз правя. В този момент не разбрах какво има предвид и може би наистина е трябвало да порасна и да се усъвършенствам, за да може и музиката ми по някакъв начин да успее да стигне до хората.

Позволявам си да излизам извън клишето и не ме е страх да експериментирам, с риск да ме оплюят.

Как реагираш на основателна и неоснователна критика?

Преди години имаше много силна музикална критика от професионалисти, имаше рецензии на албуми, сингли, това сякаш сега изчезна. То няма такива медии… Сега общо взето критиките са в социалните мрежи, не са специализирани. Или поне, ако излизат такива неща, те са изключително малко. И съответно не са конструктивни.

Каква цена би платил за световна кариера, би ли се оставил в ръцете на мастити продуценти, да речем?

А, защо не? В България не са много хората, които разбират от продуценство. Защото това все пак е много млад занаят, ние се учим в движение, пазарът тепърва се регулира. Ако говорим за Запада, естествено, че бих дал съвет да се довериш на доказаните професионалисти.

Въпреки че един артист трябва да има собствено мнение и сам да генерира идеи и желание за работа, защото ако си просто едно кученце, което прави всичко, което му кажат, ти нямаш идентичност и хората го усещат в един момент. И виждат, че това е някакъв балон…

Ако един човек е супер талантлив, но е инертен, може ли да му се помогне?

Това е проблем и много често такива хора не успяват в този бизнес и това не е само в България. Ако погледнем и световната мейнстрийм сцена, това са едни двайсетина имена през последните 20 години, които успяха да останат и да се запазят, което е ужасно малко на фона на количеството музика, което се произвежда.

В момента в България музикалната сцената е доста объркана, прецакаха се леко нещата. Както през 2012 уж се отпушиха, българска музика оттогава звучи много повече в ефира, същевременно с това присъства и много повече простотия, която ни залива. И се слуша, и се гледа, това не знам дали е толкова добре. Аз съм против цензурата, но трябва да има някакъв филтър и това трябва да е вътрешен филтър на самите творци.

Много артисти нямат отговорност към аудиторията за това, което правят. Тогава зад тази музика прозира единствено и само желанието за пари.

Снимка: Диляна Флорентин

Но тук идва и общественото лицемерие, което също прозира.

Решението е да има алтернатива, другото е абсолютно погрешно - да се плюе, да се говори. Аз просто споделям, че сега бизнесът е по-труден, защото е много по-сложно да се промотират по-стойностни неща.

Трябва да се работи повече, трябва да си целеустремен, защото талантът не е достатъчен, ако нямаш характер, този талант просто увяхва.

Но вашият добър пример на Monte Music е Михаела Филева?

Ето ти я споменаваш, снощи снимахме клип, Михаела снима до 5, много професионално работи, тя самата е такъв човек, за нея няма "не" – когато се работи, се работи.

По време на снимките на Инкогнито тя репетираше 40 дни за този клип всеки ден по 6 часа, за да научи движенията перфектно. Смея да твърдя, че танцуваше най-добре, не с цел да обидя танцьорите, но тя наистина изпъкна. И заради този хъс през всичките години стои стабилно на музикалния пазар и е най-успешният артист от Монте.

Вълнението пред публиката гори ли все още, как се чувстваш преди излизането на сцената след толкова много години, как се поддържа това огънче?

Тъй наречената сценична треска, тя винаги си съществува в една или друга степен, в зависимост от събитието. Аз за себе си мога да кажа, че в качвайки се в клуб за 150 човека се вълнувам толкова, колкото и на голяма сцена. Е, не колкото в Арена армеец. Това ми се случи веднъж.

С музикантите бяхме много подготвени, но тази енергия, която ни заля, за първи път излизаме, и първите 4 песни, бяхме като в транс. Аз лично бях излязъл от себе си и виждах някакъв друг човек, много странно. И си представях, че това не се случва на мен. Сега дори като гледам на DVD някои моменти, не мога да повярвам, че сме направили това нещо, в тази държава, в която си говорим за доминиращата култура и музика.

Представи си, огромен процент слушат общо казано чалга, в която се включва и голяма част от новата вълна "RNB" и псевдо хип-хоп (те стават едно цяло), ти се бориш за едни малки проценти чист пазар за поп музика. Освен това си и в конкуренция и със западната музика, която звучи навсякъде.

Всъщност този механизъм на вълнението се засилва през годините, защото си по-отговорен към това, което правиш, но опитът ти дава възможност да не натискаш и да не ти пречи на професионализма. Въпреки че аз в Арена Армеец си обърках текста на първата песен, напрежението някъде трябваше да избие и то при мен излиза, когато си объркам текста.

Просто изпях първия куплет и на втория… Реално не спирам, често си измислям други думи, ако се наложи, но като се случи, значи някъде напрежението пробива.

Трябва да го има този живец, иначе няма смисъл.

Зверското напрежение срещу пълното спокойствие – кое завладява по-често съзнанието ти?

Ще ти призная, че аз си поставих за цел преди няколко години да обера темпото си, защото работих на някакви брутални обороти и усетих, че ми се изплъзват безценни моменти от израстването на децата ми. Казах си, че това е много глупаво, защото осъзнах, че си подарявам времето на хора, а в един момент виждам, че не го заслужават. Съответно така си устроих живота, че сега имам повече време за семейството и за себе си. Но се оказа, че имам и съответно повече време да мисля.

Започнах да изпадам по-често в едни по-черни състояния, не знам това дали е защото все още не съм преживял загубата на майка си и това по някакъв начин ме връща постоянно към разни въпроси, които се въртят в главата ми.

Да, човек е хубаво да се поддава на тези емоции, но наистина целеустремеността и желанието за развитие в работата те откъсва от черните мисли.

Хиперчувствителни сме ние, раците. Трябва да призная.

Но затова пък се ожених за момиче, което е малко по-различно от мен. Тя е много по-експанзивна и изкарва бързо нещата, които са в нея. Нашето съвместно съжителство промени в мен тази вглъбеност, започнах повече да изразявам себе си, да не задържам толкова много емоциите, което е плюс. Съответно пък аз влияя на нея и в положителен план двамата се променихме.

Какви уроци взе от родителите си? И от майка си, и от баща си?

Това си е цялостно усещане. Не мога да изведа едно конкретно нещо. За майка ми мога много да говоря… Този концерт в Арена Армеец е посветен на нея. Още докато беше в болницата, се опитвах да я мотивирам с тази идея, че предстои голям концерт и че трябва да се държи. Въпреки че бях наясно, че диагнозата е фатална, но майка ми ме познаваше и знаеше, че не мога да лъжа и колкото се опитвах да я успокоявам, сигурно е разбрала още от погледа ми, че не вървят добре нещата.

Но и аз вярвам, че душата е безсмъртна… Имах такъв разговор със сина ми за душата и че всъщност животът продължава, но под друга форма.

С баща ми също съм много близък, особено след като си отиде майка, имаме си традиция да се виждаме почти всеки ден.

Знаеш ли, наскоро четох много готино интервю със Стефан Вълдобрев и той каза, че за някакъв период от време е загубил професора си, Тодор Колев, майка си и баща си, и в един момент след такива събития губиш опората си, губиш авторитетите си, няма го човека, който да те погледне строго в очите и да ти каже истината. И това е един такъв момент на безпочвеност.

Бих ти отговорил така на въпроса - в крайна сметка след хората това остава една безрезервна любов, която е жива. Родителите обичат по съвсем друг начин, няма как да се съпостави с никоя друга емоция.

Снимка: Нели Куртева

Оптимист ли си, песимист ли, когато обръщаш поглед към бъдещето?

Би трябвало да съм оптимист, но основните ценности остават едни и същи, те не могат да се променят. Доброто и лошото, черното и бялото, въпреки че човек не трябва да живее полюсно. Но определено вярвам, че ще има някакъв катарзис, духовен най-вече.

В момента всичко е като някакво сиво поле, така го усещам, пътувайки много в чужбина. Виждам, че хората са тотално изтрещели, все едно не живеят собствения си живот, а живеят живота си отстрани, през погледа на другите, което е идиотско.

Имам чувството, че ние ходим на почивки, за да се снимаме в Instagram и да си постнем нещата там или другаде. Това и ние го правим, и децата и тийновете го правят. Тоест не можем да обвиняваме за това новото поколение с репликите – вижте те как живеят, те са нон-стоп с телефоните си! Да, но и ние сме така!

Надявам се да има някакво съживяване, пробуждане на хората, представям си го като някакъв удар, с който да се събудят. Примерно да няма интернет изведнъж и да няма решение на проблема, да видим как хората ще започнат отново да живеят, леко да се върнат уж назад, как ще работят.

Има хора, които са толкова зомбирани, че като няма Wi-Fi изпадат в нервни състояния, включително и аз се усещам, че съм зарибен от някакви глупости.

Има ли моменти, в които казваш: "стоп с интернета"?

Аз съм честен, не мога да ти кажа, че не е трудно. Защото искаш да заснемеш, искаш да си направиш спомен, после човешката суета, която си я имаме в изобилие, решаваш - постваш си снимката, показваш я на света. Затова направих това парче – Вълк-единак, на тази тематика за отношенията между хората и как комуникираме чрез мрежата.

С децата ми смятам, че постигаме добър баланс, защото не им забраняваме телефоните, но ги ограничаваме до някакво време.

Те са малки още, живеем сред природата, играят много навън, но и на игри на устройствата, но в един момент ще искат да комуникират. Даже синът ми иска да има телефон, аз все още го спирам, защото няма нужда към момента.

Това, което правим с Мария, е че четем заедно с тях книги, с идеята да им става навик. Ако четат книги, може да прекарват и време с телефоните си. Те са други деца, имат други потребности и не трябва да сме такива авторитарни, това не действа никога добре. Те ще си го наваксат впоследствие и може да избие по друг начин, като тийнейджъри да започнат само така да общуват и да се асоциализират, което се е случвало с много деца. Просто е друго време и трябва да се пробваме да сме повече в крак с него и да сме по-широкоскроени.

Какво в отношенията ти с хората поставяш най-високо?

Толерантността между хората, да можеш да изслушваш, също така да изказваш критиката по такъв начин, че наистина да помогнеш на отсрещния, а не той да го приеме като обида или да го отхвърли. Защото човек трябва да слуша критиката и да извлича положителното, да може да я обръща в своя полза.

Хората не знаят как да говорят помежду си, не могат да изразяват чувствата си, груби са. Емоционалната интелигентност е често на много ниско ниво, хората са умни, но не могат да се изразяват добре и съответно нараняват другия. Което искам да променя и се опитвам да възпитаваме нашите деца в толерантност и разбиране.

Как гледаш днес на остаряването?

Да ти призная много си мисля за него, мисля си за смъртта, мисля, че половината ми живот е вече минал – средностатистически възможно да е по-голямата част, никой не знае, но като погледна назад съм доволен.

Постигнал много неща в професионален план, които изглеждат достатъчни, в смисъл, че можех да ги направя в продължение на по-голямата част от живота си, тоест бързо живеех през младостта си и сега продължавам, въпреки че леко намалих темпото. Обръщам много повече внимание на личния си живот. Пътуваме повече заедно. Радвам се на малките неща.

В момента работя върху усъвършенстването на себе си като изпълнител, като инструменталист, като автор, като човек…

Тук, в България, сякаш е много по-потискащо остаряването…

Особено ако не си доволен от живота си, има много хора, които не се чувстват щастливи, например: не работят, това което им харесва, живеят с хора, които не обичат.

Не е ли въпрос на пари…

Не въпрос изобщо на пари. Аз виждам ужасно отегчени богати хора, даже имам чувството, че те са нещастни, дори без да го осъзнават, просто им е скучен животът.

Сега хората около мен казват, че 40 са новото 20. Имам много енергия за нещата, които съм си наумил да направя.

Просто живеем в малка държава с малък пазар, стигаш някакъв таван в кариерата си и си казваш, какво правим оттук насетне. Аз изпаднах в дупка след Арена Армеец, продължавам да пея по клубове и зали и създавам музика, но се получава един такъв вакуумен период. Но осъзнавам това, което ми се случва, има и други много важни неща, освен музиката.

Оказа  се, че съм доста по-силен характер, отколкото си мислех и от това, което си представях за себе си, докато бях дете и тийнейджър. Смятах, че съм доста по-лабилен, но всъщност в трудните ситуации запазвам хладнокръвие. Мен могат да ме бутнат някакви много дребни неща… което е супер глупаво.

При по-големите проблеми се мобилизирам, но мога да цикля върху някакъв детайл - например някой нещо ми е казал и ме е наранил…

Крис и Никол – ако някой от тях би искал да се занимава с музика какво би му/й казал?

Те в момента ходят на уроци по пиано и двамата. Но имат и много други интереси: шах, математика… Дали ще станат музиканти – не знам и не държа на това. Но ако видя, че в някой от двамата има някакъв сериозен талант, ще помогна да го доразвият, ще ги подкрепя най-малкото, ще им дам ноу- хау, защото това са направили с мен моят баща и майка ми. Аз наистина от 12-годишен съм влязъл в студиото на баща ми и не излязох оттам.Основните неща, които знам за музиката, са от тях, те са ми ги предали.

В никакъв случай няма да ги натискам да се занимават с музика, ако не желаят, ако не го носят изцяло в себе си.

А какво би казал днес на момчето, което изпя Мандарини?

Вярвай си повече, защото нещата ще се случат наистина!

Снимка: Нели Куртева
 

През 2017г., повече от 25 000 души се насладиха на неповторимото музикално шоу от концерта на Графа в зала Арена Армеец и последвалото национално турне на изпълнителя и неговата група. Вече можете да съпреживеете отново концерта на DVD или пък да го видите за първи път. Премиум колекцията "Концерт на Графа в Арена Армеец" съдържа всичко, което си струва да бъде видяно, 2 броя DVD, които представят целия концерт, както и филма "Зад кулисите". Включен е също и аудио CD с изпълненията на част от песните от Арена Армеец, плюс книжка със снимки от концерта, като звукът във всички издания e 5.1 съраунд.

"Концерт на Графа в Арена Армеец" е вече в търговската мрежа и във фен магазина на сайта на Монте Мюзик.

Тази година Владимир Ампов Графа тръгва отново на турне и ще зарадва своите фенове с различни и впечатляващи концерти с много нова музика и вълшебна енергия.

31 май Пловдив - Античен театър

04 юни Бургас - Летен театър

05 юни Варна - Летен театър

27 и 28 ноември София - зала 1 на НДК

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види