"Схващането, че можеш да се превърнеш в творец за една нощ, че успехът се дължи само на гениалност и щипка творческа ексцентричност, е напълно погрешно." Това заявява американската художничка Джорджия О‘Кийф през 1928 г., когато е едва на 40 години, а само година по-рано е направила първата си ретроспективна изложба в музея "Бруклин", което се счита за сигурен знак за успех. Но след това О‘Кийф, която доживява до достолепната възраст от 98 години, не спира да се развива като творец, нито престава да разсъждава какво е да си такъв.

"Великите художници не се появяват от нищото, нито писателите, нито певците, нито които и да е други творци. – допълва тя. – Те трябва да бъдат създадени чрез суровата школа на опита."

О‘Кийф така и не записва своите виждания за изкуството. Въпреки това тя оставя след себе си множество интервюта и писма, който ни разкривят как е подхождала към творческия процес на художник, ритуалите й, нейният опит и средата, които са я вдъхновявали. Кореспонденцията със съпруга й Алфред Стиглит, например, ни позволява да надникнем направо и без заобикалки в нейния творчески ум. Между 1915 и 1946 г. двамата си разменят около 25 000 страници кореспонденция. В този период О‘Кийф намира своя творчески почерк – първо в нейните картини с цветя, а по-късно в сюрреалистичните, почти безжизнени пейзажи, вдъхновени от суровата, суха планинската природа на Ню Мексико.

Тук сме се опитали да синтезираме няколко урока, които могат да бъдат извлечени от думите и мислите на О‘Кийф. Ключови се оказват наблюдателността, организираността, упоритостта и пълната отдаденото на дивата радост от рисуването.

Урок 1: Наблюдавай света около себе си – винително, жадно.

През 1930 г. от град Таос, Ню Мексико О‘Кийф пише на съпруга си: "Направих няколко малки рисунки. Прекрасно е да седя тук сама и да наблюдава светлината и сенките върху пустинята и планините. Невероятно е колко много може да се направи с тях… Всичко това ме вълнува много повече от хората – за мен те като че ли почти не съществуват."

О‘Кийф черпи вдъхновение от естествения свят около себе си. Независимо дали се намира близо то езерото Джордж, Ню Йорк, където прекарва много време между двайсетте и трийсетте си години, или е в Абикю, Ню Мексико, където по-късно се установява, флората и фауната или начинът, по който светлината се отразява от скалите, са нещата, които я впечатляват и вълнуват.

"Иска ми се и ти да можеше да видиш това, което виждам аз през прозореца – пише тя до приятеля си Артър Доув през 1942 г. – Землисто-розовите и жълти скали на север – пълната, бледа луна, която се кани да залезе в сутрешното небе с цвят на лавандула някъде на запад зад красиво продълговато планинско плато, цялото покрито с дървета; розовите и виолетови хълмове пред него и ниските, млечнозелени кедрови дървета… чувството за простор. Това е един много красив свят."

О‘Кийф поглъщала гледки като тази, а след това изолирала елементите, направили й най-силно впечатление. Пресъздавала на платната си онези линии и цветове, които най-много и харесвали. Така картините й се изпълвал си меки, насители земни извивки или огромни и голи пустинни простори. Дори и абстрактните й картини се раждат след наблюдения над природата, защото, по думите на историка Дейвид Галънсън, те са изпълнени с "преднамерено опростени форми на реални обекти".

Именно чрез внимателно вглеждане О‘Кийф се опитва да достигне до същността на обкръжаващия я свят. "Само чрез подбора, елиминирането и засилването на определени черти – казва тя през 1922 г. – ние можем да достигнем до истинското значение на нещата".

Урок 2: Организираността е пътят към продуктивността

Въпреки славата си на свободолюбив човек, О‘Кийф бил в стихията си, когато материалите й са стриктно подредени и следва строг дневен график. Тя обичала дългите работни дни, става рано и оставяла на заден план всичко останало (включително и писането на писма) за сметка на усамотение в студиото. През 1929 г. тя изпраща на съпруга си следните редове: "Не ти писах вчера – през целия ден работих, както стана и днес. Не мога да ти опиша каква наслада беше това за мен. Започнах преди осем, спрях за няколко часа по обед, сетне отново до към шест. Утре продължавам – от много време насам работата не ми е доставяла такова удоволствие."

По-късно през творческия й път, когато през 1949 г. тя се установява за постоянно в Ню Мексико, тази творческа рутина става дори по-силно изразена. Много често художничката ставала с изгрева и правела сутрешна разходка из пустинята. Следвала закуска в 7 часа, която обикновено се състояла от яйца, хляб, люто чили с чесново олио, като отбелязва Мейсън Къри и книгата си "Дневните навици: Как работеха художниците". Сита и изпълнена с дневна доза природа, тя се отправяла към студиото, за да прекъсне работа пак по пладне за обяд.

Поддържала студиото си чисто и подредено. През 1951 г. в писмо до приятел тя описва работното си място в Абикю, Ню Мексико така: "Палитрата ми е много чиста, четките също. Палитрата е на маса, до която мога да се пресягам, друга стои на перваза на прозореца, стативът ми също е там – до прозореца, а на перваза има още един. Имам и една триметрова маса, цяла отрупана с платна, скици, разтегачи, чукчета и пирони. После идва една малка маса, на която държа малки платна с мостри от всички цветове, които имам."

След смъртта на художничката в студиото й са намерени 330 мостри, които формират своеобразен архив на всички цветове, към които тя се е връщала. Тези техники за организация помагали на О‘Кийф по-лесно да експериментира с палитрата, светлината и текстурата на своите картини.

Урок 3: Не съжалявай за грешките, учи се от тях.

О‘Кийф говорила открито за своите трудности и провали с приятелите си. Тя си давала сметка, че създаването на лошо произведения е неизбежно, защото е част от творческия процес. През 1929 г. тя пише до Стиглит: "Нарисуваното тази сутрин не беше добро. Въпреки това съм въодушевена и знам, че в крайна сметка нещо ще излезе от него."

В творчеството си О‘Кийф изобразявала едни и същи обекти и сцени отново и отново, когато не достигне до желаната композиция. Например между 1946 и 1960 г. тя нарисувала портата в двора си в Ню Мексико повече от 20 пъти. В тази връзка тя споделя през изкуствоведката Катерине Кух, че умът често се насочва в една посока, което и позволява да работи върху дадена идея много дълго време и допълва: "Успехът не идва със създаването на една картина. Той е резултат от приемането на определена творческа линия и придържането към нея."

И въпреки, че тя знаела кога една картина е композиционно силна и успешна, тя отхвърляла важността на комерсиалния успех и слава в изкуството. Тя често казвала: "Дали ще успееш, или не не е важно – такова категория не съществува." Дори когато знаела, че някоя картина няма да докосне широката публика, тя виждала смисъл в това да я завърши и да я запази за лично удоволствие.

В писмо до съпруга си от 1929 г. по повод започването на нова картина тя се шегува с тази своя странност, казвайки: "Трудно е да си представиш новата ми картина… И тя не предназначена за тази страна, за това място и далеч не е вълнуваща. И все пак мисля, че ще се получи, без това да значи нещо за някого, освен за мен."

Урок 4: Не обръщай внимание на модата, бъди себе си.

О‘Кийф работела в епоха, в която много други художници смятали думите "изящно" или "красиво" за обида към техните произведения. Тя обаче не била съгласна с това – искала да пресъздава красотата на природата с пищни цветове, въпреки противоположната мода в кръга от художници, в който самата тя се е движела. "Аз съм един от малкото художнички, може би единствена в своето време, която е склонна да нарича работата си красива – споделяла тя. Няма нищо против картините ми да са красиви."

Нейните приятели художници мъже далеч не били привърженици на ярките цветове. "Мъжете не харесваха моите цветове – спомня си тя. Намираха ги безнадеждни, за прекалено ярки." И въпреки това отвръщала, че харесва именно такива тонове и продължава да рисува с тях.

О‘Кийф дори проправила свой собствен път що се отнася до мястото, където живеела и работила. Докато Стиглит и повечето и приятели останали в Ню Йорк, за да преследват своите кариери, тя избрала усамотения живот в Ню Мексико. Там тя откривала спокойствието, което й било нужда да твори. "Работя като луда по цял ден… и никога не съм била толкова щастлива – пише тя на приятелката си Анита Политър. Просто се опитвам да кажа това, което искам, толкова е забавно да казваш каквото ти е на ума."

През целия си живот О‘Кийф жадувала свобода – от артистичните догми, от натиска на популярните течения, от оковите на доминираното от мъже общество. Против всички очаквания тя създава неповторим революционен корпус от платна. "Аз вярвам, че трябва да търсиш и да правиш всичко, което искаш – пише тя. Ако наистина го искаш и ако можеш да го постигнеш."

И настина О‘Кийф изживява мечтите си безкомпромисно, радостно, заради това и до ден днешен продължава да вдъхновява другите да правят същото.

по Artsy