"И после светлина" на Константин Божанов – опит за поезия в киното

С втория си филм режисьорът Константин Божанов ("Аве") ни вкарва в света на един свръхчувствителен тийнейджър Павел (Бари Кьоеган от Дюнкерк и Убийството на свещения елен), от аутистичния спектър, който преследва една своя мечта - да стане ученик на своя идол – енигматичния френски художник Арно. Чрез обратна хронология на разказа през объркания поглед на момчето ние търсим заедно с него светлината, която въпреки всичко ни държи живи.

Филмът е заснет в България, Белгия и Великобритания през есента на 2015 г. Участват актьори от различни европейски държави, както и българските актриси Маргита Гошева ("Урок", "Слава"), Елица Матева и Станислава Николова, а също така и музикантът Ерсин Мустафов от групата JEREMY?.

Открихме Константин Божанов веднага след първата му прожекция в София, за да ни въведе още по-дълбоко в поетичния "И после светлина". Елате с нас…

Защо беше важно за вас да разкажете тази история?

Всеки един филм, който аз започвам, темата му и героите, дълбоко ме вълнуват и това е причината, поради която изобщо се занимавам. За мен всеки филм е един затворен свят, който аз изживявам и за който съм готов да посветя години от живота си.

Структурата на последния ми филм беше изключително важно решение, което аз взех в един момент. Защото исках "И после светлина" да се чете като емоционална памет, която никога не е линеарна и се явява като един епизод от живота на герой, който е в преход. На мен не са ми интересни герои, които са в стабилна точка на живота си. Самият аз никога не съм бил в стабилна точка. Не познавам подобно състояние. Поради тази причина на мен са ми важни герои, които са в момент на преход, поставени в ситуации, когато трябва да взимат морални решения и да се опитат да намерят някаква логика в съществуванието си. Което по принцип няма особено логика…

Живеем във време, в което много трудно откриваме смисъла, тук смисълът е… в търсенето, в емоционалността, в страстта, в изкуството…

В неспособността да бъдеш част от една схема, в това да се чувстваш различен и онова, което за мен прави интересен героя, е че той се опитва да следва една мечта. Колкото и наивна да е тя. Павел е почти анахроничен на днешното време, той принадлежи на други светове.

И този наивитет и този романтичен и саморазрушителен подход на героя в следването на мечтата, е нещото, което ме теглеше към тази история.

Много красив филм, красотата е споменавана и показвана много пъти. Но преди всичко киното е рисуване със светлина…

Преди няколко дни разговарях с мой приятел, с когото обсъждахме разликите между поезия и проза. И тогава се сетих за един цитат на Пол Валери, който казва, че поезията е продължително колебание между смисъл и звук.

"И после светлина" умишлено като форма е по-близък до поезията, отколкото до прозата. Аз бих го определил като продължително колебание между смисъл и картина…

Режисьорът като художник – вие така ли се усещате?

Един от най-важните аспекти в киното е времето. И усещането за време, което един филм предизвиква в нас. В това отношение режисьори като Тарковски, Бергман или Бресон са абсолютни майстори, защото те успяват да ни извадят от обичайното възприятие за време и ни карат да усещаме времето по различен начин. За мен концепцията за време е една от най-важните в един филм.

"И после светилна" дори би бил по ефективен филм и аз възнамерявам да го покажа по този начин като 8 симултанни прожекции на всяка една от главите, които са показани в едно пространство, и тогава това усещане за фрагментирана емоционална памет на един ключов епизод от живота на героя, ще бъде подсилен още повече.

Ако трябваше отново да го направя този филм, когато мина повече от година, вече имам дистанцията, бих структурирал театралната версия по много по-различен начин. Бих я върнал в една малко по-класическа триактова структура, която да ускори съспенса и напрежението и едновременно с това бих я направил много по-фрагментарна. При другите форми на изкуството е много по-лесно да ги трансформираш и те самите да мутират във времето, за мен няма финална форма на едно произведение, понеже моето желание е да постигна максималното, а то е непостижимо.

При киното имаш премиера, имаш някакъв завършен продукт, но от друга страна - защо трябва да е така. Свързано е с много по-големи средства, за да се промени. Има пример за филм, който манифестно съществуваше под  две форми на кино инсталация и впоследствие на театрална връзка, беше постигнал изключително добър баланс между двата формата.

Събрали сте много и различни актьори, те се допълват, а и поотделно имат силата да въздействат, но все пак главният герой държи филма…

Да, Бари е безкрайно талантлив, аз го открих съвсем случайно. Той прати видео, като част от хилядите прослушвания, които получавах, беше направено на телефон, и аз директно виждах героя.

Кастът е нещо много интересно, той е като оркестър, ти можеш да имаш гениални музиканти, но ако координацията между тях, химията не е точна, финалният резултат определено не е музика. В този аспект изборът на всеки индивидуален актьор е важен дотолкова, доколкото той трябва да бъде в хармония с останалите герои.

Имам един огромен пропуск, тъй като един от актьорите трябваше да бъде сменен в последния момент, Клаус Мария Брандауер трябваше да играе Арно и от първоначалните репетиции той изграждаше един Арно, много по-близък до моята представа за Арно, но поради различни обстоятелства, част от които неясни за мен, той отпадна почти седмица преди да започнем.

Ако отново съм в подобно ситуация, не бих отложил снимки, защото едно такова решение става ключово за финалния резултат.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види