Иван Иванов е доброволец от четири години и няколко месеца. Когато започва на Национална линия за хора, пострадали от насилие, е на 22 години. В момента завършва магистратура по клинична психология.

Прави по 12-часови нощни смени, както и 4-часови смени, които са през деня. От няколко месеца е на работа на Националната телефонна линия за деца. Самият той не е преживявал насилие, нито е ставал свидетел на такова.

Това са решенията от живота на Иван, които той е взел на ранна възраст и до днес следва.

Без да има какво да го спре, нито физически фактори, нито като цяло обстановката в България. Той е един от най-активните, смели и мъдри хора, с които съм имала удоволствието да разговарям.

Да твори добро е мисията на Иван.

Защо реши да станеш доброволец?

Учих психология бакалавърска степен, тоест тази доброволческа работа беше една добра възможност за стаж точно по специалността. От друга страна темата за насилието е изключително важна и наболяла в последно време, все повече случаи стават ясни. Но едновременно с това тя не се дискутира и като цяло обществото не иска да говори открито за проблема с насилието. По този начин тези хора, които преживяват насилие, именно поради факта, че обществото не застъпва  темата, имат нужда от подкрепа. Често пъти тази подкрепа е свързана с организации като Анимус и други подобни и те се оказват единствената възможност за хората да получат адекватна помощ.

Как трябва да се подхожда при работа на линията?

Важно е човек да разбира емоцията на отсрещния човек, да назовава страха, притесненията, които той изпитва, но е важно и да не го облъчваш със собствената си емоция. Допълнително да го разстройваш или да му казваш – хайде да плачем сега. По-скоро идеята е да отразяваш неговите емоции и да ги разбираш, а не е толкова важно какво точно изпитваш ти като консултант. Професионалното отношение изисква да си по-дистанциран - от гледна точка да не натоварваш отсрещния, а да го фокусираш. Да не създаваш впечатлението, че ситуацията е безнадеждна, а да се види какво може да се направи, за да се променят нещата.

Разполагате ли с наръчник, по който се движите и изобщо как протича един разговор?

Има някакви структурни неща, как по принцип се води една консултация, но това не е някакъв строг наръчник. Минаваме през обучениe. Всеки случай е индивидуален, винаги се създават индивидуални въпроси според ситуацията, но има и някои общи неща, които се обсъждат, и те са около преживяванията на човека, около емоциите му, от друга страна около процедурите, които може да направи, ако е готов да говори за това. Защото има хора, които се обаждат, но още не са готови да говорят за конкретните стъпки, а по-скоро искат да бъдат изслушани, да бъдат разбрани и може да се обадят на един следващ етап, за да се влезе в конкретика. Не става дума за някакъв алгоритъм, който да му дадеш, и потърпевшият да го следва, а по-скоро да се отразят тези изживявания.

Ако човек вече е решил да действа какви са процедурните крачки?

Важно е човек на първо време, ако търпи физическо насилие и има следи, да си извади медицинско свидетелство, възможно най-бързо. Също така това се предвижда в Закона за домашното насилие -  в рамките на един месец от последния акт на насилие да бъде заведено дело по Закона за домашно насилие, като целта на това дело е да се издаде ограничителна заповед за насилника, тоест да бъде изведен от съвместното жилище. Ако има дете в тази ограничителна заповед, може да бъде включено и детето.

Иначе, ако има непосредствен риск за живота на майката, след подаване на молбата за завеждане на дело, съдът може да издаде заповед за незабавна защита до 24 часа.

Има разлика между тези две молби, едната, при която рискът не е толкова голям, съдът разглежда дело в рамките на месец, и при другата, ако има риск за живота, в рамките на 24 часа се издава заповед за незабавна защита.

Защо продължаваш да бъдеш доброволец на линията?

Всяка една история е значима, всеки един човек е различен, всеки един разговор те обогатява, развива, има различни ситуации, някои от тях са кризисни, трябва да реагираш наистина добре и да успееш да помогнеш на човека да се събере. От друга страна, за да се случи това, ти трябва да си готов да се справиш със ситуацията и това е едно непрекъснато развиване, което те държи нащрек. Винаги, когато си на смяна, има една такава тръпка, която не преминава, какво ще се случи или като звънне телефонът какво те чака.

Статистиката сочи, че повечето пъти жени са пострадали от насилие, със сигурност чуваш повече женски гласове, те обаче как реагират като чуят мъжки глас?

По-скоро не усещам да има някакво такова притеснение на тази база, и да се е случвало, това е рядкост. Имало е случаи, в които човек е започвал със заявката, че иска да разговоря конкретно с жена, но това е изключително рядко.

С децата какъв е подходът?

Подходът не е кой знае колко по-различен, очакват същите неща - подкрепа, разбиране. Просто думите, които човек използва, чисто формалните неща се избягват, не говориш за закони и практики. Но в същността си подкрепата, която очаква един човек, изслушването, отразяването на емоциите му, те са сходни, независимо дали става дума за дете или за възрастен човек.

Сподели ни за случай, който ти е останал в съзнанието?

Една нощ към 3 часа ми се обади жена, която беше изнасилена наскоро. Беше в много тежка криза, не срещаше разбиране отникъде, просто наистина беше събрала много болка и покрай това беше в сериозен шок. Имаше нужда много да разговаря, да бъде насочена, да бъде разбрана. По принцип изнасилванията са нещо, което много трудно се доказва. Тъй като, ако не се снеме навреме генетичен материал, което от друга страна никой не се сеща, когато е изнасилен да стори, е много трудно доказуемо.

Има и друго нещо, често пъти насилствените актовете са извършени от сравнително близки хора – примерно приятели или хора, които са в бивши връзки, и трудно разпознават това като изнасилване. Да, те са шокирани, но не става дума за онова изнасилване, в което в някоя тъмна уличка жената е приклещена. А за ситуация, в която жената не иска да прави секс, съответно е принудена със сила, а насилникът е близък човек.

Какви са чувствата, които най-често срещаш при разговорите?

Категорично това е чувството за вина от страна на жертвите. Хората често се самообвиняват, че по някакъв начин са предизвикали насилието върху себе си. И всъщност това прави толкова трудно реагирането и толкова трудно търсят помощ.

Как реагираш ти, какво казваш на хората?

Ами обясняваш на човека, че той/тя няма как да бъде виновен за тази ситуация, че някой проявява насилие над него. И дори да е допуснал/а някаква грешка, това не означава, че той/тя трябва да бъде удрян или пък обиждан. Негово човешко право е да не преживява подобни неща и това се обяснява, защото много хора не си знаят правата.

А срамът?

Това го има често в малките населени места, там хората се познават и жертвата казва – аз ще отида в полицията, ама те всички го знаят. Тогава е много трудно да помогнеш на човека да разбере, че трябва да потърси помощ. Защото в определени случаи наистина се оказва, че има основание да се притеснява, че няма да получи помощ. Примерно – споделят, че всички познават насилника, че е бивш полицай, има и такива случаи. Че е някой с власт…

Ако човек иска да говори само с теб при следващи разговори, възможно ли е?

Не, защото консултантите на линията са анонимни. И няма как да се звъни на конкретен служител. По-скоро идеята е да се изгради доверие към самата линия. Тоест като човек се обади, ще срещне на линията разбиране, подкрепа, независимо с кого разговоря. Възможно е даден случай да е описан, колегите да са запознати, така че да не се почва отначало всеки път.

Да помагаш на хората в такива ситуации, носи огромен смисъл, но това неизчерпаем източник ли е, има ли моменти, в които искаш да се откажеш, защото нищо не се променя?

Нищо не се променя е генерален извод, важно е всъщност да се промени нещо за един конкретен човек. Аз вярвам, че трябва да върша неща, които са в моя контрол. Тоест за цялостната промяна, за която ти говориш, тя е нещо, което не е в мой контрол, но аз мога да помогна на един конкретен човек да стигне до това да знае какво трябва да направи, да му се помогне и да знае какви са неговите възможности. И това е една промяна за един конкретен човек.

Едно от предизвикателствата на работата, защото няма практика за получаване на обратна връзка, само ако човекът реши да го стори, е, че всъщност никога няма да разбера какво точно се случило впоследствие и дали човекът е добре вече.

Имаш един единствен разговор и каквото направиш това е, като затвориш телефона  - дотам.

Имало ли е случаи, в които си съжалявал, че нещо си казал или пък си пропуснал?

Важно е човек да оценява работата си, тоест да си казваш тук сбърках или пък пропуснах да направя това, но в крайна сметка следващия път ще го имам предвид, ще се постарая повече. Важно е консултантът да се замисля над разговорите си – какво е направил и какво не е направил и в същото време да не се самообвинява. В крайна сметка и ние сме хора, понякога човек е по-концентриран, друг път по-малко. Имаме понякога по 20-30 обаждания. Може да си провел един разговор, който брутално да те е изцедил, и после следва още един… Не винаги можеш да дадеш 100% от себе си, да стараем се, но в крайна сметка се случва да пропуснеш или пък емоцията на човек да те отвлече и да пропуснеш нещо. Идеята е да не неглижираш работата си, но не и да се самообвиняваш.

Позицията ти спрямо Истанбулската конвенция? Защо е важна, важна ли е за нашето законодателство?

Истанбулската конвенция сама по себе си не е най-важното нещо на света, по-скоро това, което се завихри покрай нея, е по-важно и то е, че обществото по-някакъв начин отказва да коментира насилието все още. Не сме готови да водим дискусия какво искаме да се промени и как искаме да се промени. Проблемът не е в един конкретен документ и в това дали ще го ратифицираме или няма да го ратифицираме, то е въпрос на някакви политически решения от една страна, и от друга страна ние можем да изработим мерки за защита на хората, преживяващи домашно насилие. Тоест Истанбулската конвенция не е задължителна, за да се изработят такива мерки. Да, ако се ратифицира Конвенцията има задължителни предписания, които трябва да се спазват. Но проблемът е чисто в позицията на обществото и в това, че ние не водим дискусия в тази посока, а не самата Конвеция. Тя е просто един инструмент, може да не я ратифицираме и пак да се справяме добре в тази насока.

Има ли мъже, които се са обаждали на линията, по принцип се говори само за жените, но тормозът може да е срещу всеки и да се изразява не само по физически начин?

Има, да, но е сравнително рядко. Аз съм разговарял с мъж, който твърдеше, че жена му го бие, а че той не иска да я удря. При мъжете е още по-сложно, защото един мъж много по-трудно би си го признал и би се обадил за такова нещо. Там срамът е още по-голям…

Физическият тормоз става по-ясен, но често пъти хората не могат да разберат, когато са тормозени психически.

Така е, но в същото време психическият тормоз е много по-трудно доказуем. Не остават видими следи, затова е добре, ако все пак има свидетели на подобни сцени, те да свидетелстват и да помогнат на потърпевшия.

Как се поражда насилието и защо?

Често пъти хората, които упражняват насилие под една или друга форма, са преживели такова. Не е задължително, но често има някаква предистория на насилие. То може да се е случило навсякъде, в дома, извън него… Това впоследствие кара насилника да осъществява контрол. Обикновено насилието е върху един конкретен човек, тоест насилникът не е насилник с всекиго и навсякъде, на улицата, в работата си, той се проявява като насилник спрямо един конкретен човек в по-големия процент от случаите и затова, когато потърпевшият събере сили и застане срещу насилника, често пъти това води до това насилникът да се дръпне, да разбере, че повече няма жертва срещу него.