Смятам, че да се пише за Лу Андреас Саломе, особено ако си жена, е истински приятно, направо казано – въпрос на удоволствие и удовлетворение, защото тя… защото тя… Ако гугълнем нейното име, можем да го видим поставено до имената на Фройд, Ницше, Вагнер и Рилке.

Така че имаме шанс през Лу да преживеем себе си в болезнено дълбоките моменти на онова време, родили философия, психоанализа и поезия, по едно и също историческо време. Персонажите в този случай са повече от интересни, защото става въпрос за хора, пренесли културата от една епоха към друга. И това по някакъв начин са наши предци, тези от които ние сме наследили духа, който сами на свой ред пренасяме. Въпросът е в това, че колкото и да е романтичен ореолът на Лу Саломе, той, всъщност, според мен, се оказва прекалено скъп в сравнение с ценността на живота.

И така, какво повече за Лу:

Тя е най-младото и единствено момиче сред петте братя в семейството на генерала на руската служба Густав фон Саломе, който е от немски произход. Родена е в Санкт Петербург на 12 февруари 1861 г.

Силата на своя независим характер тя успява да прояви още на седемнадесет годишна възраст, когато рязко и категорично заявява, че не вярва в Бог и иска да напусне евангелската църква, към която семейството й принадлежало. Като по-малка Саломе се сблъскала със смъртта на своята любима котка, а малко по-късно и с тази на своята най-близка приятелка, и неотменимостта на края направила от нея атеист, или по-скоро човек, който се отрича от Бог, вледенен от преживяването на умирането и загубата. По-късно в своите собствени съчинения тя ще каже ето това:

Нашето първо преживяване, при това твърде феноменално, е това на загуба. Само миг преди това ние сме всичко - недиференцирана, неделима част от някакъв вид съществуване – точно преди да бъдем тласнати да се родим. От там нататък, този малък остатък от цялото, което сме били, започва да се съпротивлява на нуждата да се примирява с все по-малко и по-малко, изправяйки се пред един свят, който застава пред нас с нарастваща значимост, свят, в който сме пропаднали от универсалната пълнота право в незадоволителната празнота.

Лу напуска Русия, под претекст, че иска да лекува белите си дробове, но това прави с помощта на холандски пастор, който влюбен в нея, й издава фалшив документ за принадлежност към евангелската църква, което на практика е нейната задължителна виза за света, към който се запътва. Навярно попадайки в Цюрих по това време, Лу се оказва в общество, описано в не един роман, и така - сред френските атеисти, италианските анархисти, руските нихилисти и социалисти, тя успява да развие своята мисъл, която може би предначертава странната хронология на по-нататъшния й живот.

Съвсем скоро Лу получава първото си предложение за брак от философа Пол Ре, на което тя отговорила, че не признава нито християнския, нито гражданския брак и смята да посвети живота си на духовни занимания. И вместо брак тя предложила на Пол да живеят заедно в нещо като "духовна комуна". Най-интересното от всичко е, че това насрещно предложение било изцяло прието.

През 1882 г. Пол запознава Лу с Ницше, който по това време е на 38 години и преживява тежко физическите последствия на болестта си и самотата, която постепенното умиране му е носела. И това, което направили Лу Саломе и Ницше, било, че започнали да разговарят. След срещите си с нея, Ницше й предлага брак, но както знаем, тя не вярва в подобни съюзи и предложението е отхвърлено. Вместо него се ражда още по-голямата самота на философа и представата за свръх-човека, която той описва в "Тъй рече Заратустра". В едно от писмата си до Лу той написва за нея следното:

"Лу,

Дали аз страдам много, е без значение в сравнение с това дали вие, скъпа Лу, някога ще намерите отново себе си. Никога досега не съм си имал работа с толкова презрян човек като вас, която сте:

невежа, макар и остроумна

умела в използването на общоизвестното

лишена от вкус и наивно пренебрегваща този свой недостатък

почтена и справедлива в дребните неща, обикновено от инат,

непочтена в цялостното си отношение към живота

без всякакъв усет за това, кое да давате и кое да получавате

бездуховна и неспособна на любов

с нездрави емоции, винаги на крачка от лудостта

неблагодарна, безсрамна с благодетелите си

и по-специално

ненадеждна

невъзпитана

недорасла за нещата на честта 

с ум със зачатъци на душа

с характер на котка – хищник в кожата на домашен любимец

с благородство като блед спомен от общуването с благородни хора

с воля силна, но безцелна 

неусърдна, без душевна чистота 

с жестоко неуместна чувственост 

по детски егоистична в резултат на сексуална атрофия 

без любов към хората, но с любов към Бог 

жадна за завоевания 

коварна, въздържана в отношението си към мъжката сексуалност"

За какво точно са си говорили Ницше и Лу Андреас-Саломе не е ясно, от оставените свидетелства за тяхната среща, моята теория е, че те са мислили за смъртта. Ницше постепенно изоставя религиозното си възпитание, така, както и Лу е направила, при това на такава ранна възраст. Но изоставянето на вярата е много повече от просто морален крах, защото това е приемане на ужаса, че ние хората имаме окончателен, биологичен и тотален край.

И затова Ницше е преценил, че отвъд Бог, човекът трябва да е този, който да носи волята за собствения си живот. Казват, че в независимия до самонадеяност характер на Лу Саломе, решена да отстоява само своите възгледи за собствения си живот, той е видял точно това. Не знам дали когато написва "Тъй рече Заратустра", той всъщност не се опитва да възкреси самия себе си, след като Саломе, като въжделение за възможното възкресение, отказва това. Тя от своя страна написва и издава книгата "Фридрих Ницше в неговите произведения", която по своята хладна обективност е била труд "непосилен и нетипичен за жена". Това се случва през 1894 г., след което следват още нейни книги, които предизвикват повсеместното внимание към нея като независим и оригинален автор.

Юни 1886 г. Лу Саломе прави нещо, което до този момент отрича като възможно за себе си, но от друга страна, погледнато от към края на живота й – съвсем закономерно и непротиворечащо на възгледите й за това как възнамерява да изживее времето, което й е отредено – сключва брак с Фридрих Карл Андерсен – преподавател в катедрата по иранистика в Берлинския университет. Бракът, който тя сключва, продължава почти 45 години, през които, тя никога не допуска физическа близост. Въпреки обещанието си за изцяло духовен живот, около тридесетата си годишнина тя се обвързва с Георг Ледебург, след което започва изцяло еманципирания живот от брака, който никога не разтрогва.

Лу Саломе написва книгата "Еротика", в която излага много от своите възгледи за това до колко и как е възможна близостта. През 1897 г. Лу Саломе среща Рилке, което дава началото на тригодишна връзка между 21-годишния тогава поет и нея, която по това време е на 35 г.

Когато наближава 50, тя посвещава обучението си на психоанализата, и този период от животът й е белязан от интензивното общуване с Фройд. Заради книгите, които написва, тя изглежда в неговите очи напълно подготвена да практикува като психоаналитик, без сама да се е подлагала на психоанализа.

Между тях е останала кореспонденция и спомени, които може би разкриват общото между тези, около които самата Саломе гравитира, привлечена не по-малко, отколкото привличаща. Известен е спомен, в който тя се опитва да предизвика или може би да съблазни Фройд, който й подарява цветя – нарциси, притискайки се в него, и това го ужасило. Тогава, както и преди, Лу Саломе разбира една тъжна истина, която нито тя, нито Ницше, нито Фройд успяват да превъзмогнат – който се страхува от любовта, всъщност се страхува от смъртта.

По време на Първата световна война и непосредствено след нея Лу Саломе има множество пациенти, които се завръщат от фронта и във връзка с това тя прави едно леко зловещо заключение – противно на всички изследвания, според нея, именно войната е помогнала на някои от тях да се излекуват от психическите си страдания – истерии, неврози, шизофренични пристъпи и пр.

Но за съдбата на Лу Саломе много по-тъжна от Първата световна война се оказва настъпването на Втората – до сега изправена пред конфликта, че пациентите й в Гьотинген са се били на фронта с роднините й в Русия, и казвайки, че не това, а вътрешната война, ни прави врагове, сега вижда как от една страна загива всичко, на което посвещава живота си в Западна Европа, и как от друга в Русия започват да се строят съветските концлагери, в които по- късно смъртта си ще намерят двама от братята й и някои от племенниците й, с които времето я разделя завинаги и безвъзвратно.

Лу Саломе никога не успява да създаде връзка, която да е в болезнения смисъл на думата нормална – 43 години женена за човек, с когото никога не е правила физическа любов, доведена майка на неговата дъщеря от прислужницата в общия им дом, любовница, муза, творец и лекар, тя не може да излекува себе си от страха от любовта и страха от смъртта, които чрез болката бързо осъзнава като едно и също нещо. В своите "Мисли върху проблемите на любовта" тя завършва така – "Само творческият човек знае, че щастието и страданието са едни от най-интензивните, най-творческите опитности на нашия живот. Много преди това един странен човек - такъв, който е обичал, молейки е протягал ръце към звездите, без да пита дали това ще му донесе радост или страдание."

Въпреки това, в последните си дни, именно, когато преживява настъпването на Втората световна война, фашистката експлоатация на творчеството на Ницше, загубата на Фройд, и краха на един свят, тя сакаш подобно на войниците, които се връщат здрави от бойното поле, написва "Каквито и болка и страдание да ни носи животът, ние все пак трябва да ги приветстваме – Слънцето и Луната, деня и нощта, мрака и светлината, любовта и смъртта – човек е винаги между. Боящият се от страданието – се бои от радостта."