Две от най-големите пера на руската литература от далечния (и не толкова далечен) 19. век без сянка на колебание са Пушкин и Тургенев. Единият - ценител на женската красота - мъж, който безстрашно позволява на жените да отдадат и захвърлят сърцето си по него, а след това бягащ и търсещ скривалище от предишната в следващата. И Тургенев - мъж, който живее, копнее, вдишва и издишва само чиста и кристална любов. Мъж, който умее да се ранява до дъното и да изстрадва всеки един любовен стон...

Емблемата на Пушкин е "Евгений Онегин", а "Ася" е сред най-нежните и болезнени любовни новели на Тургенев. В особеното и небрежно време, в което живеем, няма как да не си зададем въпроса... да, той е неудобен и безкрайно смущаващ, но… можем ли и днес така да се обичаме? Защо се губим някъде между фалшивата гордост, телефоните, известията, бързането и невглеждането?  Защо невглеждането? Защото то е това, което ни слива с другия човек. Пропадането в пословичните две хубави очи. Днес колкото и да сме далеч от руските класици на миналите векове, толкова се и докосваме до тях.

Евгений Онегин е персонаж, когото трудно можем да обикнем. Не. Невъзможно е да го обикнем. Егоцентричен и твърде суетен, прекалено обърнат към себе си. Бонвиван, който с лека ръка отказва любовта и остава безразличен, когато наранява. А неговата Татяна, неговата… именно тя е творението на Пушкин, което не зная дали е възможно днес.

Жена, която стаена и притихнала обича своята химера до края на дните си. Най-непреодолимо неприятното в света, в който сме ситуирани, е именно тази надпревара на его и самочувствие. Всички сме силни. Всички сме успешни. Всички сме перфектни. Храним се здравословно. Независими сме. Живеем в графици. И "след мъж и след рейс не се тича, защото идва следващият." Лъжа. Всичко това е една огромна лъжа, маскирана зад фалшивия облик на имагинерната реализация.

Елин Рахнев казваше, че не е вярно, че животът е кратък. Дълъг е. Безпощадно и безмилостно дълъг. Болезнен. Влачи се. Дните се заклещват и понякога изглежда така, сякаш никога няма да свърши. И ние ритаме тъгите и тревогите си в глезените. Отключваме паник атаки и повтаряме "всичко ще бъде наред, всичко ще бъде наред".

А Татяна какво прави? Татяна не скрива нищо никъде. Поне не от себе си. Татяна отдава цял един живот в името на онзи неприятен бонвиван, който казва "не". Татяна му пише писма. Татяна го сънува. Живее за него. Разбира се, животът й има своите пътеки и завои, но отзад някъде в ума и сърцето остава той. И тя не се страхува. Не се тревожи. Защото съпротивлението невинаги дава онзи резултат, към който се стремим. И често пъти е безсмислено. А днес се настървяваме злобно и със зъби и нокти се опитваме да откъснем "безсмислените" чувства от гърдите си. Защото ако не е споделено, няма смисъл, нали така? Така казват. Но те... те не знаят нищо. Лъжат. Не обгрижваме сърцата си и не се влюбваме с тях. Не садим цветя в гърдите си. Е... понякога се случва. Понякога, толкова понякога.

Страховитото в ледения вятър на руската литература идва и от това, че всеки уплах и всички тъмни кътове в умовете на персонажите са толкова актуални и толкова истинни и днес. Ако при Евгений самочувствието, егото и суетата са водещи, то при особената личност Н. от любовната новела "Ася" на Тургенев водещ е само и единствено... да, добрият стар страх. Този вечен наш господар, без който някак не минава нито един наш ден.

О, поглед на жена, която е обикнала, кой ще те опише? Те молеха, тези очи, доверяваха се, питаха, отдаваха се… Не можех да се съпротивлявам срещу обаянието им.

Отново двете пословични хубави очи. Очи-океан. Дълбоки води, в които всеки може да се изгуби, удави. Да умре. С всичките ни модерни тревоги и притеснения днес идеята за вечност ни плаши, нали? А онази малка Ася на Тургенев се влюби. Без граници. Без уплах. Без сянка от колебание. Пусна ръцете си във въздуха и полетя надолу - към дъното на емоционалната пропаст. Влюбеното й сърце се огледа за някого, когото да може да докосне и прегърне. С душата си и с този малък влюбен ум. Но какво прави Н.? Защо бяга? Ако Евгений бе последвал егото си, то Н. се пуска по течението на страховете си. Вижда двете влюбени очи и гръдният му кош се стяга в примката на вечността. Прави крачка назад. После още една. След това бяга. И с тези крачки назад погубва живота на клетата Ася, погубва и себе си. Защото всъщност...всъщност….винаги е било любов. Любов, която е намерена, а след това изгубена някъде. Заклещена в невъзможната си вечност.

Как леко и хубаво бихме могли да живеем, ако по-рядко си придаваме голяма важност. Ако сме способни да се вглеждаме в това, което е скрито вътре... Защото колкото и да го ритаме в глезените, колкото и да се опитваме да го изпием, изпушим и игнорираме...то е там. И ако е вечност...няма страшно. Страшното е, ако остава въпросът "Какво щеше да стане, ако..."

Познавал съм други жени, но чувството, което Ася събуди в мен, онова изгарящо, нежно, дълбоко чувство, вече не се повтори. Не, нито едни очи не ми замениха ония, устремени някога с любов към мен очи, на ничие сърце, притиснало се до гърдите ми, сърцето ми не е отвръщало с такова радостно и сладко замиране! Обречен да самотувам като несемеен единак, доживявам празните си дни; но пазя като светиня нейните бележчици и изсъхналия цвят от мушкатото, същия онзи цвят, който тя някога ми бе хвърлила от прозореца.