Иванка Могилска обича да разказва истории, да пътешества и да си задава въпроса "Какво би било, ако...". Някои от отговорите, които е намерила, са част от сборника разкази "Тая земя, оная земя".

Тя е копирайтър на свободна практика. Също така автор на две стихосбирки – "ДНК" и "Иначе казано", и на два романа – "Места за загубване" и "Внезапни улици".

Книгите й са награждавани в няколко национални литературни конкурса. Стихотворения и откъси от романите са превеждани на английски, френски и унгарски.

Но по важното е, че Иванка е изградила около писането си вярна публика, която очаква нейните истории и вдъхновява други хора да я четат. Тоест веригата от думите е безкрайна и води до (не)очаквани срещи.

"Тая земя, оная земя" е книга за миговете. За всичко, което може да се случи между две съседни секунди. Ние уловихме Иванка да ни разкаже повече за нея.   

A след интервюто можете да прочете неин разказ от книгата.

Каква е ролята на малките истории в голямата литература?

За мен добрата история е в основата на добрата литература. Някои истории се занимават с дребни, делнични неща, други зачекват важните въпроси на времето, но всички имат една и съща роля. Помагат на читателя да разбере нещо, да види нещо, което иначе му убягва; да го заинтригуват с различна гледна точка, към теми, които до момента са му се стрували маловажни.

На сцената добрият епизодик е от същото ключово значение за успеха на спектакъла, за извеждането на основната идея, както и актьорът, който играе главната роля. Мисля, че в литературата е същото.

Времето или нещо друго ни кара да четем по определен начин?

Времето, възпитанието, навиците, които сме си създали, начина ни на живот, средата, в която се движим. Преди е имало повече време за четене, защото е имало по-малко средства за развличане и за получаване на информация. Книгата е била източник на знание и забава. После са се появили киното, радиото, телевизията, интернет – конкуренцията за вниманието на човека става все по-голяма. От друга страна, който няма навик да чете, който не е виждал книги в дома си и смята, че те са нещо скучно, превзето, не за него, той и без интернет, радио, телевизия и кино ще намери откъде другаде да черпи информация, с какво друго да се забавлява.

Друг е въпросът, че социалните мрежи, възможността да намериш каквото ти трябва в Google за секунди, смарт телефоните, развалят концентрацията и на най-страстния читател.

Преди няколко години ми направи впечатление, че способността ми да чета с часове почти без никакво разсейване е изчезнала. Улових се, че на 20, максимум 30 минути, проверявам какво се случва във Facebook или ровя за нещо много важно в Google. И като го забелязах, взех мерки. Не мога да си позволя да развалям способността си да се концентрирам заради това, че работя непрекъснато на компютър или че имам смартфон.

Та да обобщя – времето не бива да ни бъде извинение, че четем по-малко, падаме си само по кратки текстове, които могат да се глътнат между две спирки на метрото. Достатъчно е да си представим колко много изпускаме по този начин и колко зависими ставаме от външни фактори.

Каква е ролята на поезията в прозата, решаваща, допълваща или нещо друго?

Поезията учи на дисциплина, на по-голямо внимание към езика, на по-прецизна работа с ритъма. Отваря ушите, очите, сърцето и ума и те кара да си по-взискателен към прозата. Не бих определила ролята й като решаваща или допълваща, а по-скоро като обогатяваща.

За вас като копирайтър и писател какво е най-важното послание, свързано с литературата?

Между копирайтъра и писателя има голяма разлика. Копирайтърът използва фантазията и умението си да борави с думите, за да продава продуктите и услугите на своите клиенти. За него е важно да чете литература – професионална, художествена, това му помага да е по-добър в работата си.

Писателят използва фантазията и умението си да борави с думите, за да каже на хората това, което го вълнува, да ги запали по дадена идея, да обърне поледа им към важна тема. (Не бих искала да огрубявам нещата като казвам "да им продаде една история или идея", защото не мисля, че е точно така.)

За мен, като читател и писател, едно от най-важните послания е: "Четете. Четете повече. Четете редовно. Това ви спасява, обогатява, очовечава, помага ви да си се обясните, да разберете другите, да живеете повече животи, дава ви идеи как да промените живота си и не на последно място поддържа извора, от който черпите свежест и сила – да, литературата имам предвид – непресъхващ."

***

Убиецът от купе №8

Ако щурецът, който живееше в лявото ухо на Емилия, се обаждаше по-рядко, тя

сигурно щеше да разбере много по-рано кой е убиецът. Но той почти никога не спираше.

В повечето случаи пееше тихо, монотонно, създаваше й усещането, че се носи в облак,

с глава, натъпкана с памук. Влакът пъплеше през долината. Мъглата прикриваше

предупредителните сигнали на дърветата, че насреща се задава есента. Днес песента

на щуреца беше особено тревожна и на Емилия ѝ се налагаше да прочита една и съща

страница по два пъти.

Малко след началната гара лекомисленият младеж от компанията, събрала се в

имението "Уотърби", беше открил домакинята мъртва пред един стар шкаф в коридора

към кухнята. Полицията дойде бързо и помоли гостите да се приберат по стаите си.

Полицаите огледаха мястото.

Щурецът в ухото на Емилия взе доста висока нота, когато се оказа, че около

трупа са разпръснати стихове на неизвестен автор, а в шкафа има още стотици,

изписани с един и същи почерк страници. Стихове, стихове, стихове.

Полицаите провеждаха разпитите в библиотеката. Всички гости имаха алиби –

бяха седели в столовата в очакване на десерта. Лекомисленият младеж призна – бил

излязъл под претекст, че отива до тоалетната, за да се срещне с една от камериерките.

Оставаше да се разпитат слугите и съпругът.

Влакът беше на средата на пътя, когато се оказа, че съпругът няма алиби. Емилия разкопча най-горното копче на бялата си риза на метличини с буфан ръкави.

В следващите две страници сър Тойнби плачеше в библиотеката и повтаряше, че

животът му е свършен без неговата съпруга. Полицаите му съчувстваха, успокояваха го

и все пак настояваха да узнаят какво е правила домакинята на имението "Уотърби" при

този стар шкаф, пълен със стихове, докато гостите й са очаквали десерта, а също и кой

е поетът. Секнейки се в носната си кърпа, той промърмори, че жена му е имала

нездраво влечение към писане на стихове и навремето е мечтаела да стане поетеса –

амбиции, несъответстващи на положението на която и да било дама. После отново

заоплаква дните си без нея.

На Емилия това много напомни за мъжа й. Той галеше ръцете й, смален и

разкайващ се, след като се разбра, че когато я е блъснал по стълбите е спукала

тъпанче. С плановете й да стане кардиолог беше свършено. Оставаше й само да се

вкопчи в него, да му прости, да не го пуска и да направи това, което иска, което искат и

двамата от толкова време – да му роди деца. Повече от тридесет години оттогава. Тя

пооправи боядисаната си в оранжево коса и продължи да чете.

В следващите дни разпитите не спираха, гостите шушукаха: "Тази брилянтна

светска дама с толкова задължения! Кой би предположил? Кога й е оставало време?

Стиховете добри ли са? Мислите ли, че сър Тойнби? Какво петно върху този невероятен

мъж!". Най-сетне личната камериерка на госпожата проговори.

Точно тогава влакът влезе в тунел. Емилия се облегна на седалката и пое

дълбоко въздух. Кардиолог не стана. Беше най-обикновен общопрактикуващ лекар –

обичан и уважаван от хората в малкия град, в който живееха. Деца имаха – две. Всяко

вече беше хванало пътя си. Тя скоро щеше да се пенсионира, всичко беше наред.

Влакът излезе от тунела и се разбра, че госпожата не е устояла на желанието,

продължила е да пише и да събира стиховете си в шкафа, без да ги показва на никого.

Това камериерката знаела, защото понякога госпожата и сър Тойнби се карали и след

това тя намирала спалнята осеяна със скъсани листове, а госпожата с тежък пристъп

на мигрена, паднала между тях. Показа на полицаите една тетрадка със слепените

наново стихове. А също и бележка: "Мили мой, прости ми, аз съм поет, затворен в

грешно тяло." "Грешно" като неподходящо или "грешно" като "съгрешило" не ставаше

ясно.

Песента на щуреца в ухото на Емилия ставаше все по-тревожна. Главата й се

размътваше. Тя се надяваше скоро да пристигне, да слезе от влака, да даде чантата на

мъжа си, да се облегне на рамото му и той да я отведе у дома. Но все още имаше

време до крайната спирка.

Готвачката се изпусна, че дочула боричкане в коридора, но не излязла да види

какво става, била заета с подреждането на десерта по чиниите. На третия разпит,

притиснат от полицаите между томовете на Байрон и Шели, сър Тойнби – придобил

права над имението едва след смъртта на съпругата си, (припомниха си печалната

участ на баща му, пропил всичко и успял преди смъртта си да го ожени успешно за

господарката на "Уотърби") призна. Съпругата му искала да предизвика скандал по

време на вечерята, да покаже на всички стиховете си и да обяви началото на новия си

живот като свободна жена, автор, поет, защото била открила увлечението му по

гувернантката. И все пак твърдеше, че е невинен, че тя някак странно се подхлъзнала,

стиснала листовете в ръка и ударила главата си в ръба на шкафа.

Влакът намаляваше скорост, защото влизаше в гарата на Емилия. Тя затвори

книгата, затвори очи. Ясно беше кой е убиецът. Спомни си онази вечер, в която се

караха отново дали тя да подаде документи за специализация или не. Щурецът в ухото

ѝ запя с клетвите на мъжа й колко я обича, как тя е най-важното нещо в живота му и той

не може да понесе да я дели с нещо друго, било то учене или професия още години

наред, и ще си тръгне. Емилия се залепи за облегалката, точно както тогава отстъпи

назад, докато той се приближаваше със странно решително изражение към нея. Още

една негова крачка, още една нейна и после полет, премятане, ударите на главата ѝ в

стълбите, докато стигне до долу. Влакът спря.

Тя отвори очи с мисълта за убиеца и срещна отражението си в прозореца. Вече

толкова години не можеше да си отговори на въпроса дали тогава я беше бутнал той

или тя сама беше избрала да политне по стълбите.